Барнаби я взе разсеяно.
- Какво пише? - попита Пиърс. Барнаби поклати бавно глава.
Никос стана.
- Накъде трябва да вървим оттук?
Барнаби нищо не каза. Само седеше и четеше. Беше омагьосан.
Горе в коридора Пиърс се облегна на стената и запали цигара.Чувстваше се странно - двамата мъже в тази невероятно украсена стая за него бяха целия свят. Съзнаваше, че се намират дълбоко в скалата зад цепнатината, в гробница, издълбана преди хиляди години. Знаеше, че трябва само да се върне и ще се озове навън, на въздух, под звездите на долината на Нил. Знаеше, че ако повърви съвсем малко, ще стигне до лендроувъра и до лагера.
Знаеше всичко това, но някак си не му се струваше важно.
- Невероятно - тихо каза Барнаби.
- Какво?
- Тази стая. Разказва за делата на фараон Мекетенре, включително за военната му експедиция против хиксосите. Очевидно е бил брутален и зъл човек.
- Е теб определено те прецака — каза Никос и се разсмя. Барнаби сякаш бавно се връщаше в настоящето, очите му живнаха и се съсредоточиха.
- От тук нататък ще е трудно — каза той. - Ако тази гробница е като някои от другите с потънали стаи, коридорът ще продължава ей там горе. — Той посочи стената близо до тавана.
- Страхотно - каза Пиърс. - Как ще го намерим?
- Няма да е лесно. Цялата стая е измазана. Не е невъзможно, но ще глътне време.
- Като стана дума за време, по-добре да тръгваме -каза Никос. - Ще можеш ли да станеш?
- Май да. - Никос му помогна да се изправи. Той извика от болка, когато стъпи на ранения си крак, глезенът беше подут и посинял, но като че ли нямаше други сериозни поражения.
Лиза избърса челото му с влажна кърпа.
- За какво е всичко това? - възкликна тя. Барнаби лежеше по гръб, лицето му беше почервеняло, дрехите - плувнали в пот. Трепереше въпреки топлите одеяла, с които беше завит. Устата му се движеше, но не се чуваха думи.
- Нямаше как да го избегнем - каза Пиърс.
- Можеше да се откажете от тази налудничава идея, преди изобщо да започнете.
- По дяволите, той сам си е виновен - избухна Пиърс. - Мина през вратата, без изобщо да погледне. Нямаше как да го спрем!
Лиза хвана здраво брадичката на Барнаби и пъхна термометър под езика му. Държеше го, за да не го глътне в унеса си.
- Е - каза тя, - а сега какво?
- Мислиш ли, че му трябва лекар?
- Да, мисля, че му трябва.
- Само питах, за бога!
Тя го изгледа студено и за миг на Пиърс му се стори, че ще го удари. После Лиза отмести поглед и извади термометъра. Вдигна го към светлината.
- Четиридесет градуса.
- Ще изкарам лендроувъра - каза Пиърс.
Един немски лекар на почивка в Луксор каза, че глезенът е счупен и настоя Барнаби да отиде със самолет в Кайро за рентгенова снимка и болнично лечение. Лиза и Пиърс го закараха на летището и го качиха на малкия самолет. Гледаха как се издига в ясното небе и се губи към слънцето.
- Дано се оправи - каза тихичко тя.
- О, ще се оправи.
- Мисля - каза Лиза, - че мога да се науча да те мразя.
- Няма да си първата.
- Ти си ужасен.
- Съжалявам.
Върнаха се от пистата до таксито, което бяха наели в града.
- Моля те, откажи се, Робърт. Спри сега.
- Не
- Но аз не разбирам...
- И дума да не става. Не мога да спра сега.
Тя го погледна, поклати глава и въздъхна.
Вечерта получиха телеграма, препратена чрез американското посолство - беше успокояваща - фрактурата на Барнаби не била сериозна и изисквала само седмица болнично лечение. Пиърс изпита огромно облекчение, но Лиза, която беше мрачна и раздразнителна целия ден, не се разведри.
- Просто мисля, че ще се случи нещо ужасно - каза тя. - Това е само началото.
След една седмица бяха успели да спуснат от коридора до потъналата стая въжена стълба и да опънат на отсрещната стена хамак, който им позволяваше да търсят продължението на коридора към вътрешността на гробницата.
В отсъствието на Барнаби Конуей пое нещата. Работеше ведро в горещия, запрашен въздух, свирукаше си и говореше. Разказа на Пиърс за младостта си в Синсинати, за разкопките, на които работил, за семейството си, за момичетата си в Париж. Последното май беше любимата му тема. Все за тях говореше.
- Най-яката мацка, която съм срещал - каза той, - беше висока метър и четиридесет. И яка, толкова яка, че не можеш да си представиш. Никога не носеше обувки, дори посред зима. И гасеше цигарите ни в босите си пети.
Друг път подхващаше:
- Бил ли си някога с драскачка? Говоря за истинска, дето впива ноктите си в тебе. Познавах една такава. Казваше се Мишел. Хубаво име, човек не може да предположи. Мишел ядеше какво ли не, за да си заздрави ноктите и когато приключеше с теб, трябваше да отскочиш до близката болница за кръвопреливане. Честна дума.