Редове йероглифи.
Значи тази стая, също като пропадналата камера, беше изрисувана с дълги колони фигури от пода до тавана.
Това дори можеше да е самата погребална камера.
Тази мисъл го разтревожи.
Каквато и да беше стаята, той беше първият човек, стъпил вътре от три хиляди години. Около него имаше неща, които никой не бе виждал от векове.
Някак си му се стори в реда на нещата, че и той не можеше да ги види.
- Изследвай.
Но нямаше представа колко е голямо помещението и си представи как се отделя от стената и я губи завинаги. Изгубен в свят на чернота.
Имаше ли въже?
Пак потупа джобовете си. Не.
Нож? Не.
После му хрумна нещо. Съблече си ризата, намери в тъмното задния й край и опита да я разкъса със зъби. Платът беше изненадващо здрав, но накрая той успя да отпори няколко дълги ивици. Върза ги една за друга, за да направи дълга лента като опашка на хвърчило.
С помощта на фенерчето и един малък камък, който намери, затисна единия край на импровизираната лента към стената до входа и хвана другия. Тръгна покрай стената, опипваше я е ръце и броеше стъпките си.
Петнайсет стъпки и стигна до ъгъл. Щеше да продължи по следващата стена, но усети лентата да се опъва. Върна се и тръгна на другата страна. Натам измина девет стъпки и стигна до ъгъла.
Значи стената беше дълга двайсет и четири стъпки. Поне знаеше нещо.
Върна се до прохода и седна да помисли. Изкушаваше се да изследва средната част на помещението, но в същото време се колебаеше.
Накрая любопитството надделя и той запълзя напред, протегнал ръка пред себе си.
След секунди пръстите му докоснаха нещо.
Той опипа предмета и го стисна.
Беше изправен мускулест човешки прасец.
7. Помощ
Той дръпна ръката си като опарен. Заслуша се напрегнато в тъмното. Никакъв звук, никакво дишане.
Внимателно пак протегна ръка, този път по-ниско.
Крак. Пет пръста в сандал. Плъзна ръка нагоре по крака. Без косми, студен, гладък.
Мумиите винаги бяха увити в плат, нали?
Окуражен от тази мисъл, той посегна към коляното и напипа гънките на корава туника.
Почука с пръсти по нея - дърво.
Беше статуя. Той въздъхна и се отпусна.
- Проклета статуя.
Изправи се до нея. Беше голяма, над два метра. С ръце опипа контурите, за да си представи позата й. Беше класическа египетска - изправена стойка, с единия крак напред, едната ръка край тялото със стиснат юмрук, другата свита в лакътя и държи жезъл.
Минаха няколко минути, преди да осъзнае откритието си.
- Статуя!
Бяха я намерили. Трябваше да е това.Трябваше да е самата гробница.
- Господи!
Бяха я намерили.
Той си погледна часовника. Четири без двайсет -нямаше ли да дойдат най-сетне? Почти се давеше от вълнение. Последната гробница. Беше точно тук, той беше в нея.
Отрезви го мисълта, че тя можеше да стане и негова гробница.
Продължи да опипва. След няколко секунди докосна втора статуя, като че ли идентична с първата. Стояха от двете страни на прохода, през който бе влязъл Пиърс.
Почувства се като дете на Коледа. Всичко се беше сбъднало, всичките му надежди и желания. Бяха успели.
Бяха успели.
След това пропълзя обратно до стената и се облегна на нея. Вълнението, напрежението и собственият му страх го бяха изстискали докрай. Заспа.
Когато се събуди, откри, че диша учестено. Насили се да забави темпото, но след малко дишането му пак се забърза.
Какво би казал Маккърнан?
Пиърс го беше интервюирал преди година и половина. Беше физиолог и работеше за НАСА. Спомни си, че бяха говорили за проблемите, пред които са изправени космонавтите - ускорение, при което човешката кръв става гъста като течен живак, вибрации, които могат да блъскат бъбреците в гръбнака, докато не се превърнат в кървава пихтия, жега и студ, въздух.
Маккърнан беше говорил за въздуха. Какво беше казал? Нещо за въглеродния двуокис.
Не си спомняше. Беше осем и дванайсет.
Пак заспа и когато се събуди, се сети, че многото въглероден двуокис стимулираше дишането и то става учестено.
Това значеше, че въздухът на Пиърс свършваше.
Той потрепери в мрака.
- Последната проклета гробница.
За всеки човек първата му гробница беше и последна.
Погледна си часовника. Осем и дванайсет. Сигурно беше спрял. Преди часове или преди минути.
А те къде се губеха?
Следващия път, когато си погледна часовника, вече не виждаше светещия циферблат, така че очевидно бе минало известно време. Изгубил сили, той можеше само да лежи облегнат на стената и да диша плитко.