Никос се върна и заедно отново го огледаха внимателно. Решиха, че ще се наложи да демонтират четирите ковчега, за да повдигнат капака с крика. Щяха да им трябват дни.
- Разбира се - каза Никос, - ние имаме достатъчно и без да разбиваме саркофага. Не е необходимо.
- Напротив - каза Пиърс. - Необходимо е.
- Барнаби казва, че вътре има още няколко ковчега един в друг, които не се пренасят лесно...
- Трябва да го направим - настоя Пиърс.
- Защо?
- Защото искам да го видя.
След една седмица, с пъшкане и напъване, те свалиха капака. Вътре в каменния саркофаг имаше ковчег от позлатено дърво. Фараонът лежеше по гръб със скръстени на гърдите ръце и скиптър във всяка. Беше с корона с лешояд и кобра, двата символа на Горен и Долен Египет, а брадата му бе внимателно сплетена. Устните му бяха плътно стиснати, очите му гледаха право в тавана.
Изражението беше умиротворено, но очакващо, сякаш царят чакаше боговете, които ще го преведат през дванайсетте стаи на отвъдното към вечния Нил в небесата.
Пиърс се вгледа в лицето и дълго мълча.
- Мекетенре - каза накрая. - Късметлия. Ако не го бяхме намерили, никой нямаше да го помни. Но той ще стане известен. Правим му услуга.
- Ще трябва да му простиш - каза Конуей, - че не става, за да ти благодари.
На следващия ден Никос замина за Асуан.
9. Асуан
Туристическият влак, специален експрес с климатик, който пътуваше до Асуан веднъж дневно, вземаше разстоянието за четири часа. Но той не качваше местни жители. Никос хвана следобедния влак заедно с останалите фелахини. Прозорците бяха широко отворени, пропускайки вътре прахта и горещия въздух. Седалките бяха груби дървени дъски, изгладени от хилядите седящи на тях пътници. Беше претъпкано с мъже в галаби и забулени жени в черни малааи. Някои носеха златни украшения на носовете си, а едно-две млади момичета на възраст за женене бяха с яркочервени кърпи на главите.
Никос се настани в края на един вагон и се надвеси през прозореца. Беше небръснат, лицето му беше изцапано с прах и мръсотия. В краката му имаше клетка кудкудякащи кокошки. Ако някой го попиташе, щеше да обясни, че ги дължи на брат си в Дарава, близо до Асуан.
Но никой не го попита. Оставиха го да си седи спокойно и да гледа монотонния пейзаж. Влакът пътуваше покрай източния бряг на Нил, спирайки на всяко селце по пътя. Селата бяха едни и същи - кирпичени къщи, прашни улички, финикови палми, тържествено пристъпващи камили и лаещи гладни кучета. Хората бяха шумни и приказливи, возенето на влака явно беше най-голямото събитие в живота им.
Абдул Бадиа, роден в Александрия през 1919 година. Живее в Луксор от 1938, бил се е с британците през войната. Професия - корабостроител. Не особено доходоносен занаят напоследък, поради недостига на дърво.
Повтаряше си тези факти на ум, отново и отново. През следващите две седмици той щеше да е Абдул Бадиа. Човекът на гарата в Луксор не се усъмни, когато си бе купил билет за Асуан, но рано или късно все щяха да го спрат. Когато това станеше, той трябваше да може да каже това и насън да го бутнат.
Абдул Бадиа.
Никос сам беше измислил биографията и тя имаше предимството да е отчасти вярна. Беше роден в Александрия през 1919, син на гръцки морски търговец и египетска курва. Баща му очевидно бил доста увлечен по жената и прекарал осем години в Александрия с нея, докато тя умряла от инфлуенца. После той се върнал в дома си в Патра и взел малкия Никос със себе си.
Йорго Караянис беше всепризнатата черна овца в семейството и така и не бе приет след връщането си в Гърция. Никос, незаконният син от чужденка, за която баща му така и не се беше оженил, пък не беше приет изобщо. Всъщност беше напълно пренебрегнат. Баща му се бе върнал в морето, оставяйки го в ръцете на неохотните роднини за месеци наред. След почти година беше вече осемгодишен, но говореше малко гръцки. Беше труден период. Накрая, когато навърши дванайсет, Никос избяга от Патра. И никога не се върна.
Също като баща си стана моряк и скоро се научи да допълва скромната си заплата, пренасяйки незаконно стоки от кораба, за да ги продава на брега. Опозна всички страни в Близкия изток и научи всичките им езици. Когато избухна войната, той беше на деветнайсет и се намираше в Александрия. Британската армия спешно се нуждаеше от преводачи и го наеха незабавно. По причини, които смътно разбираше, той така и не се сражава, не хвана пушка в ръцете си. Последното, което направи, преди да напусне Египет през 1948, беше да посети гробището Ел Аламейн, където надгробните плочи се простираха с километри навътре в пустинята.