- Човек с пари не краде.
- Имам нещо по-добро от пари. - Никос погледна пушката, преценявайки разстоянието, точността, рефлексите на мъжа.
- Брат ми ще лежи в болница седмици наред.
- Имам нещо много ценно - настоя Никос.
Мъжът застина, но не свали пушката.
- Злато?
- Нещо по-добро. Скъпоценен камък. Много стар, много ценен.
- Какъв?
- Скарабей.
Мъжът се разсмя и поклати глава.
- Другите скоро ще дойдат. Те ще решат как ще умреш.
- Този е истински - каза Никое.
- Всичките са истински - каза мъжът и пак се разсмя.
- Не, кълна се, този е истински, от истински лапис лазули, от Луксор.
Другият продължи да се смее.
- Откъде си взел истински скарабей?
- Аз... аз убих един човек.
Мъжът с пушката притихна. Кимна бавно.
- Дай да го видя.
- Тук е, в джоба ми.
- Извади го внимателно. Внимателно, полека.
Никос бръкна под робата си и извади камъка. Протегна длан напред. Дори на лунната светлина се виждаха великолепното качество на скъпоценния камък и майсторската изработка.
Мъжът го погледна и посегна.
Никос скочи. Ръцете му се вкопчиха в дулото на пушката и я тласнаха нагоре. Изправи я и я стовари силно върху врата на мъжа. Той изгрухтя и загуби равновесие, свличайки се на колене.
Никос вдигна пушката и пак я стовари върху него. Дървото уцели кост. Мъжът изстена и спря да мърда. Той пусна пушката.
Къде отиде тоя скарабей?
Беше паднал по време на борбата. Никос застана на четири крака, за да го потърси. Никъде не се виждаше. Мъжът до него изстена. Никос търсеше трескаво. Трябваше да си го вземе. Трябваше.
Откъм пътя се чуха викове. Нямаше време.
Той взе ножа и се затича, скочи в първата лодка, сряза въжето и я оттласна от брега. Видя половин дузина мъже да тичат по склона към него. Взе веслото и го използва, за да се оттласне по-надълбоко. Мъжете крещяха и размахваха ръце. Когато влезе на двайсетина метра навътре и се понесе по течението, се зае да вдигне платното.
Прозвучаха изстрели. Първият куршум проби платното, вторият уцели дървото на мачтата. Други попаднаха във водата. Той се сниши, оставяйки лодката да се носи сама. Стрелбата продължи. Чудеше се кога ли ще привлекат вниманието на полицията и дали полицията имаше моторница. Докато лодката се отдалечаваше от брега, той пропълзя и опъна платното докрай. Вятърът го изду и той хвана руля. Набра скорост.
Лодката мина между Асуан и Елефантина. Нямаше повече изстрели, нощта беше мъртвешки тиха. Някъде във водата скочи риба, той чуваше скърцането на такелажа, нищо друго.
Около него от водата стърчаха скали.Следващите петдесет минути беше зает да ги избягва.Удари се в една, но беше толкова гладка, че лодката просто се хлъзна по нея. Късмет, помисли си той. Чист късмет.
Скоро подмина бавния завой близо до град Катара. Реката се разширяваше и ставаше по-дълбока. Подмина параходче, акостирало на източния бряг, беше ярко осветено и туристите пиеха и пееха до късно през нощта.
Ослушваше се за шума от преследваща го моторница, но така и не го чу. Беше сам в широката, спокойна река, която тихо се виеше покрай червеникавите планини, а пустинята се простираше от двете й страни. Пейзажът притежаваше зловеща красота.
Той бръкна в торбата с проста храна, която си беше купил от Асуан за пътуването, намери портокал и го обели със зъби. Метна парченце от кората през борда и засече времето, за което то мина покрай кърмата.
Изчисли на ум скоростта, носеше се грубо с пет километра в час, до Луксор имаше около 225 километра. Това значеше четиресет и осем часа плаване, ако вятърът не утихнеше. Сега духаше от североизток, идеален за него, но ако се променеше право от север, щеше да се наложи да остави течението да го носи. При всички случаи щеше да пътува до Луксор най-малко три дни. Щяха да са доста приятни, стига полицията да не го настигне.
И, помисли си мрачно той, ако не намереха скарабея.
- Не трябваше да си тръгваш толкова рано — каза Пиърс. - Научихме доста интересни неща.
Лиза сбърчи нос.
- Знаеше ли например, че египтяните са почитали Нил като млад бог, който физически обладавал своята любима, земята, всяка пролет при пълноводие?
Тя вдигна вежда.
- Просто исках да ти кажа - каза той.
Съмваше се. В безоблачното, пресъхнало небе, слънцето се издигна рязко, без предисловие. В един миг небето беше сиво, а в следващия — изпълнено с бледа светлина, от която предметите хвърляха дълбоки сенки.
Никос се беше отпуснал в лодката и дремеше, докато се носеше по течението. Скоро щеше да подмине Комомбо, ако имаше късмет до вечерта щеше да стигне Едфу.