- Тук?
Никос кимна.
- Тук са от два часа. - Въздъхна. - Какви звуци издават само!
- За какво говориш?
- Два пъти седмично карам френския посланик и любовницата му тук. Стоят по цяла нощ. Тя е много страстна.
- Наистина ли?
Гласът вече наистина беше заинтригуван.
- Да - каза Никое - Зад хълма са. Слушах ги.
- Жалка свиня! Ако ни лъжеш, лошо ти се пише!
- Искате ли да ги чуете?
- Не - напрегнато прошепна мъжът. - Но е мой дълг да проверя тази странна история. Покажи ми къде са.
Той слезе от джипа с пушка в ръка.
Никос го поведе.
- Не трябва да се приближаваме много.
- Защо според теб го правят чак тук?
- Чужденци - каза Никос, сякаш това обясняваше всичко.
Конуей стоеше в падината, въздишаше и стенеше:
- Ма chere... топ petit chou... oh, e’est formidable!... incroyable... ma chere, ma chere... ooooh... e’est ca...
Той легна в пясъка и започна да рита, отъркаля се, изкикоти се и пак зарита и пак се изкикоти.
- Encore...
- Не разбирам какво казват - прошепна полицаят. Изглеждаше разочарован.
- На френски е.
- Да. Ти разбираш ли?
- Не - призна Никое.
Полицаят се заслуша в стоновете.
- Тя хубава ли е?
- Страхотна. С ей такива цици.
Полицаят се приближи още.
- Не, не - каза Никое. - Няма да е хубаво. Луната е слаба. Но в други нощи...
Мъжът облиза устни.
- Идвате тук два пъти седмично?
- Да.
- Винаги тук?
- Не. Обикновено до някоя пирамида. Обичат да са близо до пирамиди.
- Оскверняват гордите паметници на страната ни — каза полицаят, тръгвайки обратно към лендроувъра.
- Сигурно ти плаща добре.
Никос сви рамене.
- Това, което той прави, е противозаконно, разбира се. Той има имунитет, понеже е дипломат. Но ти...
- Не може ли да се споразумеем? - бързо каза Никос.
- Може би. Колко ти плаща?
- Петстотин пиастри.
- Пладнешки обир!
Никос вдигна рамене.
- Аз съм беден човек.
- Ще ти трябва полицейско съдействие. Това ще ти струва триста пиастри.
- Невъзможно - каза Никое. - Трябва да купувам бензин. Цените са високи.
- Ами взимай му повече пари - разсмя се полицаят.
- Нашата тарифа е триста.
- Мога да си позволя само двеста.
- Да се споразумеем на двеста и осемдесет.
Накрая се спазариха на двеста и петдесет. Никос му плати и полицаят се качи в лендроувъра. След няколко секунди той с ръмжене потегли през пустинята.
Докато се връщаше при таксито, Конуей се хилеше радостно:
- Кажете сега, не съм ли най-добрият любовник на света?
- Си - каза Пиърс.
- Струвам колкото двама - каза Конуей. - Направо съм човекът оркестър.
Никос метна цигарата си през прозореца.
- Обичаш себе си. В това няма нищо необичайно.
- О, но го правя толкова добре. С такъв финес, с такива висоти на страстта, с такава техника...
Стигнаха в Кайро в два през нощта.
В стаята на Гроувър Пиърс и Барнаби завършиха съчиняването на писмото за откупа и заявиха, че са доволни. Пиърс го даде на Гроувър, който щеше да остане в Кайро, а другите щяха да се върнат в Луксор.
- Ето — каза Пиърс.
Гроувър го прочете набързо.
- Вдругиден?
- Да. Почакай дотогава. Така ще можем да се върнем на мястото.
- Добре. Вдругиден. - Гроувър сгъна писмото и го сложи при снимките и златното огледало. Отпи от скоча си и погледна Пиърс над ръба на чашата. — Това е последният ти шанс - каза с широка усмивка. - Сигурен ли си, че не искаш да се отгеглиш?
- Сигурен съм - каза Пиърс.
- Ами тогава да си пожелаем късмет. - Гроувър гаврътна скоча.
След четири часа, уморен и небръснат, Пиърс хвана самолета за Луксор.
16. Морална дилема
Лорд Гроувър направо не беше на себе си. Прекара следобеда в скитане из пазара Хан ел-Халили, разпитвайки персийци и турците, които го притежаваха, за хашиш. Повече от два часа не постигна успех, но пък до гуша му дойде от разкази за глоби и затвор. Не му пукаше за глобите, просто искаше малко трева и тихо местенце, където да я изпуши. Накрая намери един човек, чийто брат или вуйчо, или баща държал парфюмериен магазин. Той имал достъп до хашиш. Гроувър си купи пет цигари и няколко шишета парфюм от чувство на приличие. Продавачът хвалеше „Пустинно цвете“. Гроувър си помисли си, че на Лиза ще й хареса.
След това се върна в хотела и си поръча три бутилки шампанско, които изпи сам, докато пушеше цигарите.
Така се почувства много по-добре.
Лорд Гроувър не се смяташе за неморален човек. Имаше своите странности наистина, но нищо кой знае колко осъдително. Сега беше изправен пред тази работа с ограбването. Очевидно неморална, но какво можеше да направи? Трябваше да мисли за приятелите си. За надеждите им. За мечтите им.