Юлиана Манова
Пясък
Плажът беше страхотен! Толкова тих и закътан, нямаше жива душа. Боби се огледа с усмивка. Точно това му трябваше! Някое спокойно местенце, където да си отдъхне малко. Повечето мъже само биха могли да мечтаят за начина, по който влияеше на жените, но той самият го намираше за доста досадно. Беше ужасно по цял ден след теб да се мъкнат тълпи от празноглави красавици, обикновено облечени доста оскъдно и да не можеш да отидеш някъде самичък. Поне да можеше да си говори за нещо смислено с тях. А то… Разбира се, беше попадал на страхотни момичета, но това бяха просто изключения. А и когато и да намереше някоя, която му се струваше подходяща за поддържане на по-продължителна връзка, винаги се оказваше, че тя си има гадже или съпруг. Не че не беше преспал почти с целия град, но… все пак и на него му се искаше да намери някоя, с която да може да живее известно време заедно, може би да се ожени — въпреки че тази идея не го влечеше кой знае колко — и най-вече някоя, която да го разбира. А не само тези погледи, които казваха: „Ах, какъв ли е в леглото? Той е спал с всички момичета наоколо, защо не и с мен? И всички казват, че е страхотен…“, и безсмислените „Аха, и аз така си мислех“, придружени с подканваща усмивка. А той не си падаше по жени, които сами му се предлагаха. Предпочиташе сам да трябва да я спечели, да положи някакви усилия. И то, за да я заинтересува с нещо друго, освен с ролята си на Казанова. Най-лошото бе, че почти нямаше начин да се измъкне от момичетата, които се влачеха след него. Те го следваха навсякъде. Веднъж дори една мацка бе нахлула в хотелската стая, която беше наел тогава, и му бе приготвила изненада по секси бельо. Не можеше да отрече, че му хареса.
Боби добре разбираше защо го харесват толкова. Светлорусата му дълга коса бе просто мечтата на почти всяко момиче, синьо-зелените му очи също им въздействаха много, а като добавка имаше страхотно тяло, при това добре загоряло от почти непрекъснатото каране на сърф. Обожаваше този спорт! А и за почитателките му бе добре дошло. Когато беше на сърфа, всички момичета на плажа вперваха очи в него, сякаш не съществуваха други хора наоколо. Много пъти му се бе случвало някоя да му разправя как обича да го гледа, докато кара сърф, толкова е мъжествен, всичките му мускули се стягат и заприличва на пантера, готова за скок, опитвайки се да улови вълната и да се задържи върху нея възможно най-дълго. Разбира се, сравненията бяха какви ли не, но на него самия му бе допаднало най-много това с пантерата. Наистина усещането да си на върха на вълната, да чувстваш силата й под сърфа, е нещо, което не може да бъде описано. То трябва да бъде опитано, преживяно! Нямаше представа как изглежда отстрани, но там, във водата, се чувстваше като бог, толкова уверен в себе си, въпреки че знаеше колко са загинали поради дребни грешки — накланяне на тялото в неподходящия момент, по неподходящ начин — това беше достатъчно, за да те помете необузданата мощ на океана, та нали той само това чакаше! Но Боби не се страхуваше. Той знаеше кога и как да изпълни всичко с прецизност, на която доста сърфисти се възхищаваха. И, разбира се, всички момичета.
Сега се огледа доволен. Мястото беше чудесно! Бе се отървал от поредната тълпа мацета, като просто се качи на мотора си и отпраши по пътя, който се виеше покрай плажната ивица. Много рядко постъпваше така, беше му съвестно, защото това, че жените го харесваха, не бе причина да им се сърди, ала днес просто не можа да издържи. Дойде му в повече. И добре, че намери този усамотен плаж. Беше на доста особено място, така заобиколен от всички страни с остри скали, че надали някой някога бе стъпвал тук. Единствената причина Боби да го открие бе, че духаше вятър, който беше повдигнал и отнесъл фанелката му тук, докато се разполагаше на един далеч не толкова приятен плаж, където имаше няколко двойки и един-двама самотници като него. Както и една девойка, определено под двайсет, която още щом го видя да слиза от мотора, започна да му се усмихва подканящо. Това почти го бе отказало да спира там, мислеше да отиде някъде още по на юг, но знаеше, че на другите места има повече хора, беше безсмислено. Или поне така му се струваше, докато не попадна в това райско кътче. Пясъкът бе много ситен и вече поохладнял. Само цветът му човъркаше съзнанието му, напомняше му на нещо, а не можеше да се сети на какво. Този белезникав, жълтеникав цвят не му харесваше много, но какво пък, тук е имало такива миди, с такъв отвратителен цвят.
Бе около пет и половина-шест без нещо, големите жеги вече бяха преминали. Странното беше, че в момента, в който стъпи на пясъка, осъзна, че тук не се усещаше вятъра. Вероятно от скалите наоколо. Пространството между скалите, покрито с пясък бе доста малко, не повече от петнайсет метра. Тук вече нямаше да го притесняват. Боби си легна направо върху приятно топлия пясък и затвори очи. Ех, откога си мечтаеше за малко почивка, без непрекъснатото дърдорене на глупачките около него. Сега можеше да й се отдаде напълно.