Рей Бредбъри
Quid pro quo
Машина на времето не се строи, без да знаеш къде отиваш. Трябват ти цели. Кайро след Христос? Македония преди Матусал? Хирошима точно преди бомбата? Нужни са ти цели, места, събития.
Но аз построих своята Машина на времето просто така, без никаква предварително набелязана цел или събитие, към което да замина или от което да си тръгна.
Построих своето Устройство за далечни пътешествия с части от свързан с проводници ганглий — центърът на неуловимото възприятие, на интуитивното знание.
Към него добавих вътрешната страна на продълговатия мозък и мозъчните центрове зад очния нерв.
Така със скритите усещания на мозъка и сондиращия, но невидим радар на ганглия успях да скалъпя сензор за същества от бъдещето или за минали събития, много по-различни от известните.
Моята древна вехтория, моето покрито с прах изобретение имаше микровълнова антена, с която можеше да докосва, да открива и да взема морални решения, далеч надхвърлящи собствената ми интелигентност.
С две думи, Машината можеше да си създава мнение за човешките възходи и падения и да се пренася на най-различни места, за да решава съдби, а аз просто се возех на нея като най-обикновен багаж.
Дали съм си давал сметка за това, докато сглобявах своето наглед злополучно механично дете ли? Разбира се, че не. Просто размесих представи и потребности, мнения и твърдения, основаващи се на успехи и провали, а накрая просто стоях и гледах безсмисленото си творение.
И тъй, тя стоеше в таванската ми стая — ярка и блестяща, бръмчаща, нетърпелива да тръгне, но нямаше да поеме никъде, докато не я помоля „тръгни“ вместо „спри“ или „стой“. Нямаше да й давам посока. Просто в подходящия момент щях да излъча своята „среда“, своята душевна светлина към нея.
Тогава тя щеше да скочи и да се понесе във всички посоки. И един господ знаеше къде ще стигне.
Но щяхме да знаем, когато пристигне.
Така започна всичко.
Странна мечта в тъмната таванска стая, оборудвана с две кресла, стаен дъх и оживено бръмчене на опъналите се като паяжини нерви.
Защо я построих на тавана?
В края на краищата това не беше въздушен планер, а пътешественик във Времето.
Машината. В таванската стая. Чака. Какво?
Санта Барбара. Малка книжарница и моя милост в нея, раздаващ автографи върху страниците на мъничкия ми роман на една още по-мъничка група заблудени читатели. Точно тогава избухна експлозията. Което надали описва силата, с която бях запратен в стената.
Всичко започна, когато вдигнах поглед и видях онзи древен старец, пристъпващ на прага, сякаш смъртно се страхуваше да влезе. Целият беше ужасно набръчкан. Очите му — като счупен кристал. От треперещите му устни течеше слюнка. Когато отвори уста и пое дъх, започна да се тресе като ударен от гръм.
Продължих да раздавам автографите си, но нещо в главата ми прещрака. Отново вдигнах глава.
Грохналият старец все още стърчеше там като бостанско плашило, очертан от светлината отвън, приведен напред, с изпълнен с копнеж поглед.
Тялото ми замръзна. Усетих как внезапно станалата ми леденостудена кръв премина през врата ми и надолу по раменете. Писалката се изплъзна от пръстите ми и падна на пода. А старикът вървеше напред, хилеше се безумно и махаше с ръце.
— Помниш ли ме? — изрева през смях той.
Погледнах дългата сплъстена коса, разпиляна покрай бузите му, бялото стърнище на наболата му брада, избелялата от слънцето риза, изпоцапаните дочени панталони, сандалите на костеливите му крака, след което се върнах нагоре към демоничните му очи.
— Е? — ухили се той.
— Не мисля…
— Саймън Крос — изрева той.
— Кой?
— Крос! — отново изкрещя старикът. — Аз съм Саймън Крос!
— Ах ти, копеле! — надигнах се.
Столът ми се прекатури. Мъничката тълпа също се люшна назад, сякаш й бяха нанесли удар. Грохналият старец затвори очи и се разтрепери.
— Копеле такова! — В очите ми избиха сълзи. — Саймън Крос? Какво си направил с живота си!?
Очите се стиснаха още по-силно, той вдигна възлестите си треперещи ръце с дланите нагоре, сякаш в очакване на следващите ми крясъци.
— Мили Боже. Животът ти. Какво си направил с него?
И изведнъж споменът с трясък ме върна четиридесет години назад. Четиридесет безвъзвратно изминали години и моя милост, тогава на тридесет и три, едва в началото на собствената си кариера.
Саймън Крос стоеше пред мен, деветнадесетгодишен и красив, направо прекрасен, с будно лице, чисти и невинни очи, с любезно изражение, спокоен, с цял куп изписани листа под мишница.
— Сестра ми каза… — започна той.
— Знам, знам — прекъснах го. — Снощи прочетох разказите, които тя ми даде. Ти си гений.