И така, без да отговаря на ръкоплясканията и на целувките, които му изпращаха, той разправяше на Марк за Педаний, като се надсмиваше над променчивостта на шумната улична сган, която да другия ден след страшния бунт ръкопляскала на Нерон, когато отивал към храма на Юпитер Статор. Но пред книжарницата на Авирун Петроний заповяда да спрат, слезе, купи един изящен ръкопис и го подаде на Виниций.
— Подарък за тебе — каза той.
— Благодаря! — отвърна Виниций. И като погледна заглавието, попита:
— „Сатирикон“? Това е нещо ново; от кого е?
— От мен. Но аз не искам да последвам Руфин, чиято история щях да тя разправям, нито Фабриций Виентон. Затова никой не знае, а и ти не казвай никому.
— Ти казваше, че не пишеш стихове — рече Виниций, като разглеждаше ръкописа, — а тук твоята проза често се преплита със стихове.
— Когато го четеш, обърни внимание на пиршеството у Трималхион. Колкото за стиховете — опротивяха ми, откакто Нерон започна да пише епос. Знаеш ли, когато Вителий иска да облекчи стомаха си, употребява пръчица от слонова кост, която пъха в гърлото; други си служат с пера от фламинго, натопени в дървено масло или в отвара от мащерка, аз пък чета поезията на Нерон и резултатът е незабавен. Мога след това да ги хваля, ако не с чиста съвест, поне с чист стомах.
Като каза това, той спря лектиката пред златаря Идомен и уреди въпроса с гемите, после поръча да ги занесат право в дома на Авъл.
— За да ти докажа какво значи авторско самолюбие, по пътя ще ти разкажа историята на Руфин — каза Петроний.
Но преди да започне, завиха по викус Патрициус и скоро се озоваха пред жилището на Авъл.
Млад и едър янитор отвори вратата към остиума, над която една сврака в клетка ги поздрави кресливо с думата: „Salve!“.
Минавайки от второто покрито преддверие, наричано остиум, към атриума, Виниций каза:
— Забеляза ли, че вратарят тук е без вериги?
— Странен е тоя дом — отвърна полугласно Петроний, — навярно знаеш, подозираха Помпония, че изповядва източното суеверие, свързано с почитането на някой си Христос. Мисля, че това е било заслуга на Криспинила; тя не може да прости на Помпония, че един мъж и стига за цял живот. „Univira!“… Днес в Рим е по-лесно да се намери блюдо гъби от Норикум, отколкото… Съдил я домашен съд!
— Имаш право, този дом е странен. После ще ти разправя какво съм чул и видял тук.
В това време те се озоваха в атриума. Робът, надзорник на това помещение, наречен атриенсис, изпрати номенклатора да извести за гостите, а в същото време прислугата постави кресла, за да седнат, и столчета под нозете. Петроний, който никога не бе идвал тук, понеже си бе представял, че в този дом владее вечна печал, сега се оглеждаше с известно учудване и като че ли с чувството, че се е мамил, понеже атриумът създаваше по-скоро весело настроение. Отгоре, през голям отвор, влизаше сноп силна светлина, която се разбиваше на хиляди искри във водоскока. Квадратният басейн с фонтан в средата, предназначен да поема дъжда, който при лошо време падаше пред отвора на покрива, и наречен имплувиум, бе окръжен с анемони и лилии. Лилиите, изглежда, бяха любимите цветя в този дом, тъй като имаше купища бели, червени и най-сетне сапфирени ириси, чиито нежни цветни листица бяха сякаш посребрени от водния прах. Сред мокри мъхове, в които бяха скрити саксиите с лилии, и измежду кичурите листа се виждаха бронзови статуйки на деца и водни птици. На единия ъгъл сърна, изляна също от бронз, бе навела позеленялата си от влагата глава към водата, като че искаше да пие. Подът на атриума беше от мозайка; част от стените беше покрита с червен мрамор, други с рисунки на дървета, риби, птици и грифове, привличаха окото с играта на багрите. Рамките на вратите към страничните стаи бяха украсени с черупки на костенурки или дори със слонова кост; край стените между вратите стояха статуите на Авловите прадеди. Навсякъде се чувствуваше спокойно благосъстояние, без излишество, но изпълнено с благородство и сигурност.
Петроний, който живееше сред много повече великолепие и изтънченост, все пак не можа да намери нищо, което да накърнява вкуса му, и тъкмо се бе обърнал, за да каже това на Виниций, когато робът веларий дръпна завесата, отделяща атриума от таблинума, и от дъното на залата се появи, приближавайки с бързи стъпки, Авъл Плавций.
Това бе човек към залеза на живота, с глава, посребрена от скреж, но пъргав, с енергично лице, малко късо, напомнящо донякъде глава на орел. На лицето му сега се бе изписало учудване и дори безпокойство поради неочакваното посещение на Нероновия приятел, другар и довереник.