Но Петроний бе твърде светски човек и твърде проницателен, за да не го забележи, и затова след първите приветствия той обяви с цялото красноречие и свобода, на които бе способен, че е дошъл да благодари за закрилата, която е получил в този дом синът на сестра му и че единствено признателността е повод за това посещение, което впрочем се осмелил да направи поради някогашното си познанство с Авъл.
Авъл го увери от своя страна, че той е скъп гост, а колкото за признателността, то самият Авъл изпитва такова чувство към него, макар че Петроний навярно не се досеща защо.
И действително Петроний не се сещаше. Напразно той вдигна ореховите си очи и се мъчеше да си спомни да е направил някаква макар и дребна услуга на Авъл или пък на когото и да било. Не си спомняше нито една освен може би тая, която се готвеше да направи на Виниций. Наистина възможно беше да е направил нещо подобно, но неволно.
— Обичам и много ценя Веспасиан — каза Авъл, — комуто си спасил живота, когато веднъж имал нещастието да заспи, докато слушал стиховете на цезаря.
— Имаше щастие — отговори Петроний, — че не ги чуваше; не отричам обаче, че това можеше да свърши с нещастие. Меднобрадия искаше непременно да му изпрати центурион с приятелска поръчка да си пререже вените.
— А ти, Петроний, си му се присмял.
— Да, или не — направих точно обратното: казах му, че ако Орфей с песен е приспивал дивите зверове, то неговият триумф е равен на Орфеевия, понеже е успял да приспи Веспасиан. Меднобрадия може да бъде укоряван, но при условие че в малкото порицание се съдържа голямо ласкателство. Нашата милостива Августа Попея отлично разбира това.
— Уви, такива са времената — отвърна Авъл. — Липсват ми отпред два зъба, които ми изби един камък, хвърлен от ръката на британец, и затова говорът ми стана съскав, но въпреки това най-щастливите моменти в живота си съм прекарал в Британия…
— Защото са били победоносни — добави Виниций.
Но Петроний, боейки се да не би старият военачалник да почне да разправя за някогашните си войни, промени темата на разговора. В околността на Пренесте селяни намерили мъртво вълче с две глави, а през време на неотдавнашната буря гръмотевица ударила горния ъгъл на храма на Луна; в такава късна есен това бе нещо нечувано. Някой си Кота, който му разказал това, казал още, че жреците в тоя храм вещаят по този повод упадък на града или най-малкото рухване на голям дом, което може да се предотврати само чрез допълнителни жертвоприношения.
Авъл, като чу това, каза, че такива знамения не бива да се пренебрегват. Боговете може да са разгневени от прекомерните злодеяния, в това няма нищо чудно, а в такъв случай е разумно да бъдат омилостивени с още жертви.
Петроний отговори:
— Твоят дом, Плавций, не е особено голям, въпреки че в него живее голям човек; моят наистина е твърде голям като за такъв лош собственик, но и той е малък. А ако трябва да рухне някой голям дом, като например domus transitoria, то струва ли си ние да принасяме жертви, за да предотвратим разрушаването му?
Плавций не отговори на този въпрос и неговата предпазливост засегна малко Петроний, защото макар и да беше изгубил напълно чувството за разлика между злото и доброто, никога не бе ставал доносчик и с него можеше да се разговаря напълно спокойно. След това той пак промени разговора и почна да изказва възхищението си от жилището на Плавций и от добрия вкус, който владееше тук.
— Това е старо жилище — отговори Плавций, — в което не съм променил нищо от времето, когато го наследих.
След като завесата, която отделяше атриума от таблинума, бе дръпната, домът се откри от край до край, тъй че през таблинума, през следващия перистил и залата отвъд него, наречена екус (oecus), погледът стигаше чак до градината, която се виждаше отдалеч като светла картина в тъмна рамка. Оттам до атриума долиташе весел детски смях.
— Ах — каза Петроний, позволи ни да послушаме отблизо този искрен смях, който днес се среща толкова рядко.
— На драго сърце — отговори, ставайки, Плавций. — Това са моят малък Авъл и Лигия, които играят там на топка. Но що се отнася до смеха, смятам, Петроний, че целият ти живот минава в смях.
— Животът заслужава смях и аз се смея — каза Петроний, — тук обаче смехът звучи иначе.
— Петроний — добави Виниций — всъщност се смее не по цели дни, а по цели нощи.3
Разговаряйки така, те преминаха надлъж през дома и се озоваха в градината, където Лигия и малкият Авъл играеха с топки, които специално предназначени за тази игра роби, наречени „сферисти“, събираха от земята и им ги подаваха в ръцете. Петроний хвърли бърз, кратък поглед към Лигия, а малкият Авъл съгледа Виниций и дотича при него да го поздрави. Виниций пък, като мина, сведе глава пред красивата девойка, която вървеше с топка в ръка, с леко развени коси, задъхана и поруменяла.
3
Намеква се за една фраза от характеристиката, която прави Тацит на Петроний в своите „Анали“ — че той превръщал дните в нощи и нощите в дни (кн. 16, гл. 18).