Но девойката, възпитана в строгия дом на Помпония, където скромността се спазваше даже и тогава, когато жените бяха сами, стоеше дивна като дивен сън, хармонична като творение на Праксител или като песен, но забъркана, порозовяла от свян, със стиснати колене, с ръце на гърдите и със спуснати над очите ресници. Накрая тя вдигна ръце с внезапно движение и извади иглите, които придържаха косите й, и в миг с едно тръсване на главата, се загърна с тях като с плащ.
Актея пък се доближи и докосвайки ги, казваше:
— О, какви коси имаш ти!… Не ще ги посипя със златна пудра, къдриците сами проблясват като злато… само тук-там ще сложа златист прашец, но леко, леко, сякаш ги е осветил лъч… Сигурно вашият лигийски край където се раждат такива девойки, е чуден.
— Аз не го помня — отвърна Лигия. — Само Урс ми е разправял, че у нас има гори, гори и само гори.
— А в горите цъфтят цветя — каза Актея, като потапяше длан във вазата, пълна с вербена, и навлажняваше с нея косите на Лигия.
След като свърши тази работа, почна лекичко да натрива цялото й тяло с благовонни масла от Арабия, а после я преоблече в мека туника без ръкави със златист цвят, над която щеше да сложи снежнобял пеплум. Но тъй като преди това трябваше да се срешат косите, тя я загърна в нещо като широка дреха, наречена синтезина, настани я на един стол и я предаде за малко в ръцете на робините, а самата тя остана да следи как ще я срешат. Две робини почнаха едновременно да обуват бели, везани с пурпур сандали на малките крака на Лигия, като ги препасваха със златни ивици накръст през алабастровите глезени. Когато най-после вчесването свърши, надиплиха пеплума в чудесни леки гънки, след това Актея сложи бисери на шията й, докосна косите й, там, където се виеха, със златния прашец и нареди да облекат нея самата, като през цялото време оглеждаше Лигия с възхитени очи.
Скоро и тя бе готова и щом пред главния вход почнаха да прииждат лектиките, двете жени отидоха в страничния криптопортик, от който се виждаха входът, вътрешните галерии и дворът, обграден с колонада от нумидийски мрамор.
Все повече хора минаваха под високия свод на портата, над която великолепната квадрига от Лизип сякаш отнасяше Аполон и Диана към небето. Очите на Лигия бяха заслепени от разкоша, за който скромният дом на Авъл не бе могъл да й даде и най-малка представа. Слънцето тъкмо залязваше и последните му лъчи падаха върху жълтия нумидийски мрамор на колоните, който в тия отблясъци сияеше като злато с лек розов оттенък. Между колоните, до белите статуи на Данаидите и другите, представляващи богове или герои, прииждаха тълпи хора, мъже и жени, подобни на статуи, в драпирани тоги, пеплуми и столи, които грациозно се спускаха към земята на меки дипли, върху които догаряха отблясъците на залязващото слънце. Огромният Херкулес — с глава още осветена от слънчевите лъчи, а от гърдите надолу потопен вече в сянката на колоните — гледаше отвисоко тази тълпа. Актея показваше на Лигия сенаторите в тоги, обточени с широки ивици, в цветни туники и с полумесеци на обувките, и воините, и прочутите артисти, и знатните римски матрони, облечени ту по римски, ту по гръцки обичай, ту пък във фантастични източни дрехи, с коси като кули, като пирамиди или вчесани — по подобие на статуите на богините — ниско около главата и украсени с цветя. Много от мъжете и жените Актея назоваваше по имена, като добавяше към имената им кратки и често пъти страшни истории, които изпълваха Лигия със страх, учудване, изумление. За нея това бе един чуден свят, от чиято красота очите и се опиваха, но чиито противоречия нейният момински разум не можеше да разбере. В това зарево на небето, в тези редици неподвижни колони, губещи са в далечината, и в тези хора, подобни на статуи, имаше някакво величаво спокойствие; струваше й се, че всред тия хармонични мрамори би трябвало да живеят някакви освободени от грижи, уравновесени и щастливи полубогове, а в това време тихият глас на Актея разкриваше нови и нови страшни тайни на този дворец и на тия хора. Ето там в дъното се вижда криптопортикът, по чиито колони и плочи още се червенеят кървавите петна от кръвта, с която опръска белия мрамор Калигула, когато падна под ножа на Касий Херея; там бе убита и неговата жена, там разбиха главата на детето му о камъните; там под това крило е подземието, в което гризеше ръцете си от глад по-младият Друз; там бяха отровили по-стария, там се виеше от страх Гемел, там се гърчеше в спазми Клавдий, а там Германик. Навсякъде тези стени бяха слушали предсмъртни стонове и хъркане, а тези хора, които днес бързаха за пиршеството в тоги, в многобагрени туники, окичени с цветя и скъпоценности, са може би утрешни осъдени на смърт; може би усмивката на не един от тях прикрива страх, безпокойство, несигурност в утрешния ден; може би треска, алчност, завист сега са се впили в сърцето на тези наглед безгрижни, увенчани полубогове. Подплашените мисли на Лигия не можеха да следят словата на Актея и докато този чуден свят привличаше с все по-голяма сила очите й, сърцето в гърдите й се бе свило от уплаха, а душата й изведнъж бе обхваната от безграничен копнеж по Помпония Грецина и по спокойния дом на Авъл, в който цареше любов, а не престъпление.