Отново се вдигна шум. Лукан, цял в бръшлян, искайки да го надкрещи, стана и започна да вика:
— Не съм човек, а фавън и живея в гората. Е… хо… оооо!
Напи се най-после цезарят, напиха се мъжете и жените. Виниций беше не по-малко пиян от другите я освен страстта у него се събуди желание за свада — това му се случваше винаги, когато прехвърляше мярката. Неговото мургаво лице стана още по-бледо, а езикът му се преплиташе, когато говореше с глас вече повишен и заповеднически:
— Дай ми устните си! Днес или утре — все едно!… Стига толкова! Цезарят те взе от Авъл, за да те подари на мен, разбираш ли? Утре привечер ще пратя да те вземат, разбираш ли!… Цезарят те обеща на мен, преди да те вземе… Трябва да бъдеш моя! Дай ми устните си! Не искам да чакам до утре… Дай ми по-скоро устните си!
И той я прегърна, но Актея започна да я брани, а и самата Лигия се бранеше с последни сили, защото чувстваше, че загива. Но напразно се мъчеше с двете си ръце да сваля от себе си неговата обезкосмена ръка; напразно го молеше с глас, който трепереше от негодувание и страх, да не бъде такъв и да се смили над нея. Дъхът му лъхаше на вино, обливаше я все по-отблизо и лицето му се озова до самото й лице. Това не беше вече предишният добър и почти скъп на душата й Виниций, а пиян, зъл сатир, който я изпълваше с ужас и отвращение.
Но силите все повече я напускаха. Напразно тя се наведе и отвръщаше лице, за да избегне неговите целувки. Той стана, хвана я за двете рамена и като притисна главата й към гърдите си, почна задъхан да разделя и мачка с уста нейните побледнели устни.
Но в този миг някаква страшна сила откъсна ръцете му от шията й толкова лесно, сякаш бяха ръце на дете, а него самия отмести настрана като суха вейка или повехнал лист. Какво бе станало? Виниций потри изумените си очи и внезапно видя до себе си грамадната фигура на лигиеца Урс, когото познаваше от дома на Авъл.
Лигиецът стоеше спокоен и само гледаше Виниций със сините си очи с такъв странен израз, че кръвта на младия човек застина в жилите. След това Урс взе на ръце своята царска дъщеря и с равни стъпки излезе от триклиниума.
Актея излезе веднага след него.
Виниций седя един миг като вкаменен, после скочи й почна да тича към изхода:
— Лигия! Лигия!
Но страстта, учудването, яростта и виното му подкосиха краката, той се олюля веднъж-два пъти, хвана голите рамена на една от вакханките и почна да пита, примигвайки:
— Какво стана?
А тя взе чаша с вино и му я подаде с усмивка в замъглените си очи:
— Пий!
Виниций пи и се строполи на земята.
Повечето от гостите лежаха вече под масата; други, залитайки, ходеха по криклиниума, спяха по софите край трапезите, като хъркаха или в съня си повръщаха излишъка от вино, а над пияните консули и сенатори, над пияните воини, поети, философи, над пияните танцьорки и патрицианки, над целия този свят, всевластен още, но вече без душа, венчан и разюздан, но вече гаснещ, от златната мрежа, опната под тавана, все се сипеха и сипеха рози.
Навън вече съмваше.
VIII
Никой не спря Урс, никой не го запита дори какво прави. Тия от гостите, които още не лежаха под масата, вече не седяха по местата си, затова прислугата, като видя гиганта да носи на ръце една от пируващите, сметна, че някой роб изнася пияната си господарка. Освен това Актея вървеше с тях и нейното присъствие отстраняваше всяко подозрение.
Така те излязоха от триклиниума в съседната зала, а оттам в галерията, която водеше към жилището на Актея.
Лигия толкова беше изгубила сили, че тежеше като мъртва в ръцете на Урс. Но когато я лъхна хладният и чист въздух, тя отвори очи. Вън ставаше все по-светло, След малко, вървейки по колонадата, те свърнаха в страничния портик, който водеше не към двора, а към градината на двореца, където върховете на пиниите и на кипарисите руменееха вече от утринната зора. В тази част на двореца беше пусто, а отгласите от музиката и глъчката на пируващите едва се чуваха. На Лигия се струваше, че бяха я изтръгнали от ада и я бяха изнесли на светлия божи свят. Да, все пак имаше и друго нещо освен този ужасен триклиниум. Имаше небе, зора, светлина и тишина. Девойката внезапно се разрида и като се притискаше към рамото на гиганта, тя почна да повтаря през сълзи:
— У дома, Урс, у дома, при Авъл!…
— Да вървим! — отговори Урс.
Те се озоваха в малкия атриум, който спадаше към жилището на Актея. Там Урс сложи Лигия на мраморната скамейка малко настрана от фонтана. Актея пък почна да я успокоява и да я увещава да си легне и отпочине, уверявайки я, че засега нищо не я застрашава, тъй като сега всички са пияни и след пиршеството ще спят до вечерта. Но Лигия дълго не искаше да се успокои и притиснала с ръце слепите си очи, повтаряше като дете: