Най-после, смятайки, че Лигия, над която бяха надвиснали толкова заплахи и несигурност, също не спи обърна се към нея, за да поговорят за бягството й вечерта.
Но Лигия спеше спокойно. В тъмния кубикулум, край не напълно дръпнатата завеса, се промъкваха няколко светли лъча, в които се въртеше златист прах. На тяхната светлина Актея видя изящното лице на девойката, отпуснато на голото рамо, затворените очи и полуотворените устни. Тя дишаше равномерно, както диша заспал човек.
„Спи, тя може да спи! — помисли си Актея. — Та тя е още дете!“
Но след миг й дойде на ум, че това дете все пак предпочита да избяга, отколкото да стане любовница на Виниций, предпочита нищетата пред позора; скитничеството пред великолепния дом около Карини, пред разкошните дрехи, скъпоценностите, пред пиршествата, звуците на лютни и цитри.
„Защо?“
И тя загледа Лигия така, сякаш искаше да намери отговора в сънното й лице. Гледаше чистото й чело, спокойната дъга на веждите й, тъмните ресници, полуотворените устни, спокойно дишащата моминска гръд и пак си помисли:
„Колко много се различава тя от мен!“
И Лигия й се видя като чудо, като някакво божествено видение, любимо на боговете, стократно по-хубава от всички цветя в градината на цезаря и от всички статуи в неговия дворец. Но в сърцето на младата гъркиня нямаше завист. Напротив, при мисълта за опасностите, които застрашаваха девойката, я обзе голяма милост. У нея се пробуди някакво майчинско чувство; Лигия й се виждаше не само хубава като хубав сън, но обична като дете и тя доближи устни до тъмните й коси, започна да я целува.
А Лигия спеше спокойно, като че ли беше у дома си, под закрилата на Помпония Грецина. И спа дълго. Вече бе минало пладне, когато тя отвори сините си очи и учудено се огледа.
Явно бе, учудваше се, че не е у дома си, в дома на Авъл.
— Ти ли си, Актея? — каза тя най-после, като съзря в тъмнината лицето на гъркинята.
— Аз, Лигия.
— Нима вече е вечер?
— Не, дете, но пладне мина.
— Урс не се ли е върнал?
— Урс не каза, че ще се върне, а само, че довечера, заедно с християните, ще причака лектиката.
— Вярно.
Те излязоха от кубикулума и отидоха в банята, където Актея, след като изкъпа Лигия, заведе я да закуси, а след това — в дворцовите градини, където нямаше защо да се страхува от някаква опасна среща, тъй като цезарят и неговите приближени още спяха. Лигия за първи път в живота си виждаше тези великолепни градини, пълни с кипариси, пинии, дъбове, маслинови и миртови дървета, всред които се белееха безброй статуи, проблясваха спокойно огледални езерца, цъфтяха цели горички от рози, оросявани от водния прах на фонтани; където входовете на приказно красиви пещери бяха обрасли с бръшлян или лоза, където във водата плуваха сребристи лебеди, а всред статуите и дърветата се разхождаха опитомени газели от пустините на Африка и разноцветни птици, докарани от всички краища на света.
Градините бяха пусти, само тук-таме работеха роби с лопати в ръце, пеейки полугласно песни; други, на които бяха дали кратък отдих, седяха край езерцата или в сянката на дъбовете, облени от трептящата светлина на проникващите през листата на дърветата слънчеви лъчи, а други оросяваха розите или бледолилавите цветове на шафрана. Актея и Лигия се разхождаха дълго и разглеждаха различните чудеса на градините и въпреки че мислите на Лигия бяха заети с друго, тя все още беше толкова млада, че не можеше да не се поддаде на любопитството и възхищението. Помисли си дори, че ако цезарят беше добър, то в такъв дворец и в такива градини би бил много щастлив.
Най-после те седнаха да си починат на една скамейка, почти напълно скрита сред кипарисите, и почнаха да разговарят за това, което най-много им тежеше на сърцето — за бягството на Лигия. Актея беше много по-неспокойна от Лигия. Понякога дори й се струваше, че този безумен план няма да успее. Чувстваше все по-голямо състрадание към Лигия. Мислеше още, че е сто пъти по-безопасно да се опитат да склонят Виниций. След малко Актея започна да разпитва Лигия откога познава Виниций и не мисли ли, че той би могъл да се смили и да я върне на Помпония.
Но Лигия тъжно поклати тъмнокосата си глава:
— Не. В дома на Авъл Виниций беше друг, много добър; но от вчерашното пиршество аз се боя от него и предпочитам да избягам при лигийците.
Актея продължаваше да пита:
— Но в дома на Авъл той ти е бил мил?
— Да — отвърна Лигия и наведе глава.
— Ти не си робиня, както бях аз — каза Актея, след като размисли. — Виниций би могъл да се ожени за теб. Ти си заложница и дъщеря на лигийския цар, Авъл и Помпония те обичат като свое дете и сигурна съм, че са готови да те приемат за дъщеря. Виниций би могъл да се ожени за тебе, Лигия.