В това време робите внесоха триножник, украсен с глави на овни, бронзови дълбоки блюда с въглени, върху които започнаха да насипват по малко смирна и нард.
— Вече завиват към Карини — обади се пак Виниций.
— Той не ще издържи, ще изтича да ги посрещне и ще се размине с тях — извика Хризотемида.
Виниций се усмихна безсмислено и каза:
— Не, ще издържа!
Но почна да помръдва ноздри и да сумти, а Петроний, като видя това, сви рамене.
— У него няма философия и за една сестерция — каза Петроний — и аз никога не ще направя човек от този син на Марс.
Виниций дори не го чу.
— Вече са на Карини.
И наистина в това време те завиваха към Карини.
Роби, наричани лампадарии, вървяха напред, други, педисекви — от двете страни на лектиката, Атацин пък след тях, за да наблюдава всичко.
Но те се движеха бавно, защото фенерите в неосветения град едва осветяваха пътя. Улиците около двореца бяха пусти, само тук-там се промъкваше някой човек с фенер, но по-нататък бяха необичайно оживени. Почти иззад всеки ъгъл излизаха по трима, по четирима души, без факли и в тъмни плащове. Някои от тях вървяха заедно с шествието, смесвайки се с робите, други на по-големи групи прииждаха насреща им. Някои се люшкаха като пияни. На моменти ставаше толкова трудно да се напредва, че лампадариите започнаха да викат:
— Дайте път на лектиката на благородния трибун Марк Виниций!
Лигия виждаше през разтворените завеси тези тъмни люде и се разтрепера от вълнение. Обхващаше я ту надежда, ту тревога. — „Той е! Урс и християните! Ето, ей сега… — говореше си тя с разтреперани устни. — О, Христе, помогни! О, Христе, спаси ме!“
Но и Атацин, който отначало не обръщаше внимание на необичайното оживление на улицата, накрая почна да се безпокои. Наистина ставаше нещо странно. Лампадариите трябваше все по-често да се провикват: „Място за лектиката на благородния трибун!“. От двете им страни някакви непознати хора тъй натискаха лектиката, че Атацин заповяда на робите да ги разпъждат със сопи.
Внезапно напред се чуха викове и всички фенери угаснаха веднага. Около лектиката настана блъсканица, бъркотия и бой.
Атацин разбра: това беше просто нападение.
Разбра и се изплаши. Всички знаеха, че цезаря често за забава предприема заедно със свита августиани разбойнически нападения в Субура и в други части на града. Знаеше се, че понякога той се връща с подутини и синини от тези нощни излети, но който му се противеше и защищаваше, дори и да беше сенатор, намираше смърт. Домът на вигилите, чийто дълг бе да бдят над града, не беше много далеч, но стражата в подобни случаи се правеше на глуха и сляпа. А в това време около лектиката просто кипеше. Почнаха да се борят, да се бият, да се повалят на земята, да се тъпчат. В ума на Атацин просветна мисъл, че трябва преди всичко да спаси Лигия и себе си, а останалите да остави на съдбата. И като я издърпа от лектиката, грабна на ръце и се опита да избяга в тъмнината.
Но Лигия започна да вика:
— Урс! Урс!
Тя беше облечена в бяло и бе лесно да я съзрат. Атцин със свободната си ръка започна да я загръща насила със своя плащ, когато внезапно някакви страшни клещи го сграбчиха отзад за врата, а на главата му се стовари като камък огромна смазваща маса.
И той падна отведнъж, като вол, ударен с тъпото на брадва пред олтара на Юпитер.
Повечето от робите лежаха на земята или се мъчеха да се спасят, но в гъстия мрак се блъскаха о зидовете на къщите. На мястото остана само изпотрошената в бъркотията лектика. Урс понесе Лигия към Субура, а другарите му то следваха, като постепенно се разпръсваха.
Но робите започнаха да се събират пред дома на Виниций и да се съвещават. Не смееха да влязат. След кратък разговор те се върнаха на мястото на нападението, където намериха няколко мъртви, сред които и тялото на Атацин. Той още потръпваше, но след една по-силна конвулсия се изопна и остана неподвижен.
Тогава те го вдигнаха, върнаха се с него и пак се спряха пред вратата на дома. Трябваше все пак да кажат на господаря за това, което бе станало.
— Гулон да съобщи — зашепнаха няколко гласа. — От лицето му тече кръв, както на всички нас, а и господарят го обича. За Гулон е по-безопасно, отколкото за другите.
А германецът Гулон, стар роб, който беше отгледал Виниций като дете и когото Виниций беше наследил от майка си, сестрата на Петроний, каза:
— Аз ще кажа, но ще отидем всички. Нека гневът му не падне само върху мен.
Виниций вече бе започнал да губи търпение. Петроний и Хризотемида му се присмиваха, но той се разхождаше с бързи крачки по атриума и повтаряше: