За големия успех на романа допринася и обстоятелството, че той излиза в един много важен момент не само в историята на полската, но и в историята на европейската литература, когато натурализмът е извоювал предни позиции, когато индивидуализмът със своя егоизъм е разколебал голяма част от европейското общество и когато песимизмът подронва почвата под краката на човека и го разколебава по пътя му към прогреса. А песимизмът по онова време е взел големи размери в Полша. Видният полски писател Болеслав Прус пише по този въпрос следното: „Преди всичко бих желал да срещна в нашата сфера човек, който да не е песимист. Песимизмът е хрема на духа, той е болест, която се проявява епидемически в такива исторически епохи, каквато е сегашната. Историята има свои пролети, лета и зими, а това, което днес виждаме, е ноември на някогашната цивилизация. Главата е в мъгла, краката в блато, а гърдите дишат всевъзможни гнилости.“ Или: „Как да не бъде човек песимист при тия условия на живот? Може ли човек да не хване хрема в една такава прогнила атмосфера?… В поезията най-силно се отразяват чувствата на всяка епоха. Вземете днешната поезия; какво ще измерите в нея? Стонове на непреодолими страдания, оплаквания от неизбежно зло, пренебрежение към миналото, бичуване на днешното, а никаква надежда за бъдещето. А какво господства в белетристиката? Беднотия и престъпление или престъпление и беднотия. Мястото на героите, които биха тласнали света напред, заемат болни хора… Кажете ми, как съвременният писател може да създава разкази или повести «оптимистични», щом като животът върви в съвсем друга посока? Къде са материалите за весели повести? Този именно песимизъм създава безволеви личности, които често пъти не намират смисъл в живота и свършват със самоубийство.“
Работата обаче е там, че по онова време в Полша не всички мислители и творци вървят по този път и не всички губят надежда, че ще дойде по-светло бъдеще. За тях песимизмът е „отрова на умовете“, която трябва да се обезвреди. А това ще стане, като литературата на сълзите и отчаянието се замени с литература на надеждата, на здравото в живота, на оптимизма. И Хенрик Сенкевич е именно един от тези полски майстори на повествователното изкуство, които отричат песимизма, отричат литературата на патологичното. Сенкевичевите исторически романи са отрицание на епохата, в която те се раждат; те са отрицание на тогавашния песимизъм и на апатията към националните проблеми и борби. Те активизират и подхранват патриотизма и героичното, борческото начало. Така че в борбата срещу упадъчната литература в Полша в края на XIX и началото на XX в. Хенрик Сенкевич се включва твърде активно чрез своите исторически романи, между които е и „Quo vadis“.
Най-сетне влиянието на романа не се ограничава само в рамките на Полша. Докато другите исторически романи са свързани с полската история и поради това представляват интерес за по-ограничен кръг читатели, то „Quo vadis“ засяга въпроси, които малко или повече засягат всички хора на земята. Затова този роман за кратко време става една от най-популярните белетристични творби в световната литература, превежда се на различни езици, за него се пишат статии и рецензии, филмира се. Чрез екрана запознават с романа и онези милиони хора, които не са могли да го прочетат. Доказателство за огромното влияние на романа в края на XIX и началото на XX в. е и Вазовото стихотворение „Сенкевичу“, писано през 1916 г. по случай смъртта на писателя: