— Те трябваше вече да са тук!… Трябваше вече да са тук!
И искаше да тръгне, но другите двама го задържаха.
Изведнъж в преддверието се чуха стъпки и в атриума нахлуха вкупом робите, бързо застанаха край стената, вдигнаха ръце и почнаха да повтарят с боязливи гласове:
— А-а-а-а!… А-а!
Виниций скочи насреща им.
— Къде е Лигия? — викна той със страшен, изменен глас.
— А-а-а-а!
Тогава Гулон излезе напред с окървавеното си лице и завика бързо и жалостно:
— Виж кръвта, господарю! Бранихме я! Виж кръвта, господарю! Виж кръвта!…
Но той не успя да довърши — Виниций грабна бронзовия светилник и с един удар строши черепа му, после се хвана за главата с две ръце, зарови пръсти в косите си, повтаряйки с хриплив глас:
— Me miserum! Me miserum!
Лицето му посиня, очите хлътнаха, пяна излезе на устата му.
— Бой с пръчки! — изрева той с нечовешки глас.
— Господарю! А-а-а-а!… Смили се! — стенеха робите.
Но Петроний стана с израз на отвращение на лицето.
— Хайде, Хризотемида! — каза той. — Ако искаш да гледаш месо, ще поръчам да отворят някоя касапница на Карини.
И той излезе от атриума, а в целия дом, украсен в зелен бръшлян и готов за пиршеството, се разнесоха стонове и свистения на пръчки и това продължи чак до сутринта.
XI
Тази нощ Виниций не легна да спи. Малко след като Петроний си отиде, когато стоновете на бичуваните роби не можеха да успокоят нито болката му, нито яростта му, той събра други слуги и ги поведе да търсят Лигия. Обходи есквилинския квартал, после Субура, викус Спелератус и всички съседни улички. После, като заобиколи Капитолий, през моста на Фабриций, се озова на острова и преброди оная част на града, която бе отвъд Тибър.
Но това беше гонитба без цел, защото и той самият нямаше надежда да намери Лигия и ако я търсеше, вършеше това главно за да запълни с нещо тая страшна нощ. И наистина — върна се в къщи чак на разсъмване, когато в града вече се появиха колите и мулетата на продавачите на зеленчуци и плодове и когато хлебарите вече отваряха. Щом се върна, Виниций заповяда да приберат тялото на Гулон, което никой досега не бе посмял да докосне, а после разпореди да изпратят ония роби, от които бе отнета Лигия, в селските му ергастулули — това беше наказание едва ли не по-тежко от смърт; най-после се хвърли на една застлана пейка в атриума и се замисли как би могъл да намери и да вземе Лигия.
Струваше му се невероятно да се отрече от нея, да я загуби, да не я види вече, и при самата мисъл за това го обземаше безумие. Своеволната натура на младия воин за първи път се сблъскваше със съпротива, с друга несъкрушима воля и просто не можеше да разбере как е възможно това, как смее някой да се противопостави на неговото страстно желание. Виниций би предпочел да пропаднат градът и целият свят, отколкото той да не постигне това, което искаше. Отнели му бяха чашата на насладата от устата и затова му се струваше, че е станало нещо нечувано, нещо, което зове божиите и човешките закони за отмъщение.
Но той не искаше и не можеше да се примири със съдбата, защото никога в живота си не бе жадувал за нещо така, както за Лигия. Струваше му се, че не би могъл да живее без нея. Не беше в състояние да си отговори какво би правил без нея утре, как би преживял следващите дни. Понякога го обземаше гняв срещу нея, гняв, близък до полуда. Искаше му се да я има, за да я бие, да я влачи за косите по кубикулума и да се гаври с нея, ту пък го обхващаше страшен копнеж по нейния глас, фигура, очи и чувстваше, че е готов да лежи в нозете й. Той я зовеше, хапеше пръстите си, хващаше се за главата с две ръце. С всички сили се мъчеше да мисли спокойно за това как да я намери, но не можеше. През ум му минаваха хиляди средства и начини, но един от друг по-безумни. Най-после у него проблесна мисълта, че я е отвлякъл не друг, а Авъл и че ако не я е грабнал Авъл, той поне знае къде се крие тя.
И той скочи, за да отиде в дома на Авъл. Ако не му я дадат, ако не се уплашат от заплахите, тогава ще отиде при цезаря, ще обвини стария пълководец в неподчинение и ще иска смъртно наказание за него; но преди това ще изтръгне от тях признание къде е Лигия. Дори и да му я върнат доброволно, пак ще си отмъсти. Наистина приели го бяха в дома си и се бяха грижили за него, когато беше ранен, но какво от това. С последната обида, която му бяха нанесли, те го освобождаваха от задължението да е признателен. Тук неговата отмъстителна и ожесточена душа започна да се наслаждава на мисълта за отчаянието на Помпония Грецина, когато центурионът донесе на стария Авъл смъртна присъда. А Виниций бе почти уверен, че ще издейства тая присъда. Петроний ще му помогне. Впрочем и сам цезарят не отказва нищо на своите приятели августиани, освен ако го подбудеше да откаже неговата лична омраза или похотливост.