— Не! Не!… Не искам да знам за нея! Не искам и да чуя за други. Благодаря ти, но не искам! Ще отида да търся из града другата. Кажи да ми дадат галска лацерна с качулка. Ще отида отвъд Тибър. Да можех да зърна поне Урс!…
И той излезе бързо. Петроний, като видя, че него наистина не го сдържа на едно място, не се опита да го спре. Но като сметна отказа на Виниций за временно отвращение от всяка жена, която не беше Лигия, и като не искаше великодушието му да отиде напразно, обърна се към робинята и й каза:
— Евника, ще се изкъпеш, ще се намажеш с благовония и преоблечеш, а после ще отидеш в дома на Виниций.
Но тя падна на колене пред него и със сключени ръце почна да се моли да не я отдалечава от дома си. Тя не искала да отиде у Виниций и предпочита тук да носи дърва за хипокаустума, отколкото там да бъде първа между слугите. Не иска! Не може! И го умолява да се смили над нея. Нека заповяда да я бият с пръчки всеки ден, но да не я изпраща другаде.
И треперейки като дете от боязън и от възхищение, тя простираше към него ръце, а той я слушаше изумен. Робиня, която се осмелява да помоли да не изпълни заповед, робиня, която казва „не искам и не мога“, беше нещо нечувано в Рим и Петроний отначало не можеше да повярва на ушите си. После сви вежди. Той беше твърде изтънчен, за да бъде жесток. На неговите роби се даваше много по-голяма свобода, особено в любовната разпуснатост, отколкото на други роби, но при едно условие, че образцово ще изпълняват службата си и почитат господарската воля наравно о волята на боговете. А когато не изпълняваха тези две задължения, той не скъпеше наказанията, каквито се налагаха според общия обичай.
Освен това той не търпеше и никакви противоречия и всичко, което нарушаваше спокойствието му, затова гледа един миг коленичилата и каза:
— Ще повикаш Тирезий и ще се върнеш тук заедно с него.
Евника стана разтреперана, със сълзи в очите, а след малко се върна с надзорника на атриума, критянина Тирезий.
— Ще вземеш Евника — му каза Петроний — и ще й удариш двадесет и пет тояги, но така, че да не повредиш кожата й.
Като каза това, той отиде в библиотеката си, седна до масата от розов мрамор и започна да работи над своето „Пиршество у Трималхион“.
Но бягството на Лигия и болестта на малката Августа премного отвличаха мислите му и той не можа да работи дълго. Тази болест беше важно събитие. На Петроний му дойде наум, че ако цезарят повярва, че Лигия е урочасала малката Августа, то отговорността може да падне и върху него, защото по негова молба бе доведена девойката в двореца. Но Петроний разчиташе, че още при първата си среща с цезаря ще успее да му обясни цялата нелепост на това предположение, а малко разчиташе и на слабостта, която Попея имаше към него и която тя наистина укриваше старателно, но не толкова старателно, че той да не се досети. След малко обаче той сви рамене, престана да мисли за своите опасения и реши да слезе в триклиниума, за да закуси, а после да нареди да го занесат още веднъж в двореца, оттам на Марсово поле и накрая у Хризотемида.
Но на път за триклиниума, до входа на коридора, предназначен за прислугата, той внезапно зърна сред другите роби стройната фигура на застаналата до стената Евника и като забрави, че не е дал на Тирезий друга заповед, освен да я набие, пак сви вежди и го потърси с очи.
И тъй като не го съгледа сред прислугата, обърна се към Евника:
— Получи ли си наказанието?
А тя за втори път се хвърли в нозете му, притисна за момент устни до края на тогата му и отговори:
— О, да, господарю? Получих го! О, да, господарю!…
В гласа й звучеше радост и благодарност. Сигурно тя смяташе, че боят е пръчки ще замести отиването й в друг дом и че сега ще може да остане тук. Петроний разбра това и бе учуден от тая страстна упоритост на робинята, но той бе много опитен познавач на човешката природа, за да не отгатне, че единствено любовта може да бъде причина за такава упоритост.
— Имаш ли любим в този дом? — запита той.
А тя вдигна към него своите небесносини, пълни със сълзи очи и отвърна толкова тихо, че думите й едва се чуваха:
— Да, господарю!…
И с тези очи, с отхвърлените назад златисти коси, със страха и надеждата в лицето й тя беше толкова красива и го гледаше толкова умолително, че Петроний, който като философ сам проповядваше силата на любовта, а като естет почиташе всяка красота, почувства към нея нещо като състрадание.
— Кой от тях е твоят любим? — попита той, показвайки с глава към слугите.
Но отговор не последва. Евника само сведе лице до стъпалата му и остана неподвижна.
Петроний изгледа робите, сред които имаше хубави и снажни момци, но по ничие лице не можа да прочете нищо, по лицата на всички имаше някакви странни усмивки; след това той погледна за момент лежащата в нозете му Евника й мълчаливо се отдалечи към триклиниума.