— А от коя школа си, божествени мъдрецо?
— Аз съм циник, господарю, защото имам парцалив плащ; стоик съм, защото търпеливо понасям беднотията, а перипатетик съм, защото нямам лектика, ходя пеш от кръчма на кръчма и по пътя поучавам тези, които обещаят да ми платят кана вино.
— А на чашка ставаш ритор?
— Хераклит е казал: „Всичко тече“, а нима можеш да отречеш, господарю, че виното е течност?
— И учеше, че огънят е божество, а това божество пламенее на твоя нос.
— А божественият Диоген от Аполония учеше, че същината на нещата е въздухът, а колкото по-топъл е въздухът, толкова по-съвършени същества създава, а от най-топлия се създават душите на мъдреците. А понеже през есента настъпва хлад, ergo, истинският мъдрец трябва да сгрява душата си с вино… Защото не можеш да отречеш и това, господарю, че само една кана, пълна със слабо вино — от Капуа или Телезия, не разнася топлина по всички кости на тленното човешко тяло.
— Хилон Хилонид, къде е твоята родина?
— На Понтус Евксинус. Аз съм от Месемврия.
— Хилон, ти си велик!
— И непризнат! — добави меланхолично мъдрецът.
Виниций обаче пак изгуби търпение. Надеждата, която бе проблеснала сега, го караше да иска Хилон веднага да започне търсенето и целият този разговор му се виждаше само празно губене на време и затова го беше яд и на Петроний.
— Кога ще почнеш търсенето? — каза той, обръщайки се към гърка.
— Вече започнах — отговори Хилон. — И като съм тук, като отговарям на твоите благосклонни въпроси, аз също търся. Само ми имай доверие, достойни трибуне, и знай, че ако би ти се изгубил ремъкът от сандала, аз ще намеря него или пък този, който го е взел от улицата.
— Искали ли са ти някога подобни услуги? — запита Петроний.
Гъркът вдигна очи.
— Твърде ниско ценят днес добродетелта и мъдростта, затова и философът дори е принуден да търси други средства за препитание.
— А какви са твоите?
— Да зная всичко и да услужвам с новини на тези, които жадуват за тях.
— И които плащат за тях.
— Ах, господарю, нужно ми е да си купя писар. Иначе моята мъдрост ще умре заедно с мен.
— Твоите заслуги не са забележителни, щом досега не си събрал колкото за един здрав плащ.
— Скромността ми пречи да ги възхвалявам. Но помисли, господарю, че днес няма такива благодетели, каквито е имало някога и които са обсипвали заслугата със злато така лесно, както се гълта стрида от Путеоли. Не моите заслуги са малки, а човешката признателност. Понякога, когато избяга ценен роб, кой ще го намери, ако не единственият син на баща ми? Когато по стените се явят надписи за божествената Попея, кой ще посочи авторите им? Кой ще подуши у книжаря някой стих против цезаря? Кой ще донесе какво говорят из домовете си сенаторите и военните? Кой носи писмата, които хората не искат да поверят на роб, кой подслушва за новини край вратите на бръснарниците, от кого нямат тайни кръчмари и хлебари, на кого се доверяват робите, кой може да огледа през стените на всеки дом от атриума до градината? Кой познава всички улици, улички, свърталища, кой знае какво говорят в термите, в цирка, на пазарищата, в школите на ланистите, в бараките на търговците на роби, а и в аренарите дори?…
— В името на боговете, стига, благородни мъдрецо — извика Петроний, — защото ще се удавим в твоите заслуги, добродетел, мъдрост и красноречие. Стига! Искахме да знаем кой си, и знаем!
Но Виниций беше доволен, защото си помисли, че този човек, подобен на ловджийско куче, пуснат веднъж по следа, няма да спре, докато не намери скривалището на дивеча.
— Добре — каза той. — Имаш ли нужда от указания?
— Имам нужда от оръжие.
— Какво оръжие? — запита учудено Виниций.
Гъркът подложи едната си ръка, а с другата направи движение, като че брои пари.
— Такива са днес времената, господарю — рече той с въздишка.
— Ще бъдеш, значи, осел — каза Петроний, — който превзема крепостта с торбички злато.
— Аз съм само беден философ, господарю — отвърна смирено Хилон, — злато имате вие.
Виниций му подхвърли една кесия, която гъркът хвана във въздуха, въпреки че наистина му липсваха два пръста на дясната ръка.
После вдигна глава и каза:
— Господарю, вече зная повече, отколкото предполагаш. Не съм дошъл тук с празни ръце. Зная, че девицата не са я отвлекли Авъл и Помпония, защото говорих с техните слуги. Зная, че я няма в Палатин, където всички са заети с болната малка Августа, а може би се и досещам защо предпочитате да търсите девойката с моя помощ, а не с помощта на вигилите и на цезаровите войници. Зная, че в бягството й е помогнал слуга, произхождащ от същата страна, от която е и тя. Той не е могъл да получи помощ от робите, защото робите всички се поддържат и не биха му помогнали против твоите. Могли са да му помогнат само едноверци…