Нана (прибира очилата си). Свършено. Свършено е с нас.
Хелена. Моля те, не говори така!
Нана. Вече не се раждат хора. Това е наказание, това е наказание! Господ е наказал жените с безплодие.
Хелена (скача). Нана!
Нана (става). Е, това е краят на света. Кой гявол ви накара да се фърлите да сътворявате като господ-бог. Безбожие и богохулство е туй да искате да бъдете богове. И бог както изгони човека от рая, те тъй ще го изгони и от земята! Да знаете!
Хелена. Млъкни, Нана, моля те! Направила ли съм ти нещо? Направила ли съм нещо на твоя зъл господ-бог?
Нана (с широк жест). Не петнете името божие! Той си знае защо не ви е дал дете. (Излиза вляво.)
Хелена (при прозореца): Защо не ми е дал… боже мой, каква вина имам аз? (Отваря прозореца и вика.) Алквист, ало, Алквист! Елате горе!… Моля?… Не, елате точно така, както сте! Вие сте толкова симпатичен в тези зидарски дрехи! Бързо! (Затваря прозореца и се спира пред огледалото.) Защо не ми е дал? На мен? (Навежда се към огледалото.) Защо? Защо? Чуваш ли? Виновна ли си ти за това? (Изправя се.) Ах, така ми е страшно! (Отива наляво да посрещне Алквист. Пауза. Връща се с Алквист — Алквист като зидар, изцапан огп вар и тухли.) Елате. Вие ми доставихте такава радост, Алквист! Аз толкова ви обичам всичките! Дайте ми ръцете си!
Алквист (крие ръцете си). Госпожо Хелена, ще ви изцапам, работил съм с тях.
Хелена. Това им е най-хубавото. Дайте ги! (Стиска му двете ръце.) Алквист, бих искала да съм мъничка.
Алквист. Защо?
Хелена. За да ме погалят по лицето тези груби, омазани с вар ръце. Седнете, моля ви. Алквист. какво значи „Ултимус“?
Алквист. Значи „последен“. Защо?
Хелена. Защото така се нарича моят нов кораб. Видяхте ли го? Мислите ли, че скоро… ще отидем с него на излет?
Алквист. Може би много скоро.
Хелена. И вие всички с мен.
Алквист. Много бих се радвал, ако… ако всички участвуваме.
Хелена. О, кажете ми, какво става?
Алквист. Абсолютно нищо. Само напредък и напредък.
Хелена. Алквист, аз зная, че става нещо ужасно. На мен ми е така страшно… Строителю! Какво правите, когато ви е страшно?
Алквист. Зидам. Снемам палтото на шеф на строежите и се изкачвам на скелето.
Хелена. О, вие от години сте само по скелетата.
Алквист. Защото от години не е преставало да ми бъде страшно.
Хелена. От какво се страхувате, Алквист?
Алквист. От целия този напредък. Свят ми се вие от него.
Хелена. А на скелето не ви ли се вие свят?
Алквист. Не. Вие не знаете колко е хубаво за дланите да усетят тежестта на тухлата, да я поставят на зида и да я почукат…
Хелена. Само за дланите ли?
Алквист. Е, и за душата. Мисля, че е по-добре да положиш една тухла, отколкото да правиш прекалено големи планове. Аз съм вече стар човек, Хелена, имам си мании.
Хелена. Това не са мании, Алквист.
Алквист. Права сте. Аз съм твърде назадничав, госпожо Хелена. Никак не обичам напредъка.
Хелена. Като Нана.
Алквист. Да, като Нана. Има ли Нана някакви молитвеници?
Хелена. Ей толкова дебели.
Алквист. А има ли в тях молитви за различни случаи в живота? Против буря? Против болест?
Хелена. Против изкушение, против наводнение…
Алквист. А против напредъка няма ли?
Хелена. Мисля, че не.
Алквист. Жалко.
Хелена. Вие искате да се молите?
Алквист. Аз се моля.
Хелена. Как?
Алквист. Приблизително така: „Господи боже мой, благодаря ти, че ме умори. Боже, просветли ума на Домин и на всички, които са заблудени; унищожи тяхното дело и помогни на хората да се върнат към грижите и труда; спаси от гибел поколението човешко; не допускай болести по душите и телата; избави нас от роботите и съхрани госпожа Хелена, амин.“
Хелена. Алквист, вие наистина ли вярвате?
Алквист. Не зная, не съм сигурен.
Хелена. И въпреки това се молите?
Алквист. Да. Все пак е по-добре, отколкото да се мисли.
Хелена. И това ви е достатъчно?
Алквист. За успокоение на душата… може да бъде достатъчно.
Хелена. А ако видите изчезването на човешкия род…
Алквист. Аз го виждам.