— Глупости — отсече Брил.
— Искам да знам къде е тя, Карл.
— Последния път, когато погледнах значката си, там пишеше Федерално бюро за разследване, а не „Бюро за намиране на мацки за инвалиди“.
— Трябва да говоря с нея, Карл. Ти си взел показанията й. Трябва да ми кажеш къде е.
— Не извършвам такива услуги.
— Не искам нищо друго, освен да знам къде е. Хайде, длъжник си ми. Ако не бяхме предотвратили взривяването на Белия влак, сградата на ФБР щеше да е пълна с мъртви агенти и ти вероятно щеше да си един от тях.
Карл пое дълбоко въздух и каза:
— Стейси Ричардсън е в частна клиника в Роузмънт. Не знам адреса, но няма начин да не я забележиш на околовръстното шосе. Има пет сгради и кула в средата.
Прилича на гигантска скулптура на среден пръст, насочен към града, и затова е любимото ми място. Стейси Ричардсън е в стая номер 606 под името Лора Кендъл.
— Благодаря.
Карл Брил стана, приближи се до вратата, после се обърна.
— Хей, Крис, чувал ли си израза „Внимавай какво си пожелаваш“?
— Какво означава това?
— Тя хич не изглежда добре — отговори Брил и излезе от стаята.
Крис взе такси и каза на шофьора да излезе на околовръстното шосе. Движеха се по огромната магистрала, когато видяха сградата, която сякаш наистина показваше среден пръст на града. Крис я посочи и каза на шофьора да го закара там.
Слезе от таксито, плати и влезе във фоайето, после взе асансьора до шестия етаж и намери стая 606. После отвори вратата.
Сърцето му биеше като обезумяло.
Стейси седеше на голямо кресло до прозореца и гледаше телевизия. Когато той влезе, тя се обърна рязко.
Лицето й беше ужасно обгорено. Дясната й ръка изглеждаше по-къса и беше превързана до рамото. Косата й беше обръсната, за да могат да лекуват изгарянията на главата й.
— Махни се — каза тя. — Отивай си… Моля те. Не ме гледай.
Крис коленичи до нея.
— Недей, моля те — каза тя и се опита да скрие лицето си от него.
Той я прегърна и нежно я притисна до себе си.
— Не ме докосвай!
— Стейси… Стейси… моля те, не прави така. Въпреки факта, че експлозията я бе обезобразила, близостта прогони болката, с която Крис живееше, откакто бяха разделени.
— Не. Моля те, върви си — повтори тя. Очите й се напълниха със сълзи.
— Никога повече няма да си отида. Не мога да те оставя.
Стейси го блъсна.
— Как може да обичаш това? — попита тя и се обърна към него.
— Истинската красота е в душата. Знам колко много обичах Кениди, а накрая цялата беше в тумори. И въпреки това тя беше най-красивият човек, когото познавах… докато не срещнах теб. Само едно нещо може да ме накара да си отида. Погледни ме и ми кажи, че не ме обичаш.
— Моля те, Крис.
— Кажи го.
Тя го погледна и поклати глава.
— Не мога. Но няма да излезе нищо.
— Изживях дните си на златно момче. И нищо не излезе. Обичам те и искам да живея с теб.
Стейси плачеше и едновременно се смееше. Крис я притисна до себе си.
— Лекарите казаха, че след присаждането на кожа и когато косата ми порасне…
— Шшт, това няма значение. Изминах дълъг път. Но още имам много да уча и да преживея. Сигурен съм обаче в едно — оттук започва всичко. Най-после намерих началото.