Силвестър Суифт се опита да не му обръща внимание. И той се питаше защо са ги докарали тук. И той се притесняваше от звука на електрическите бормашини и триони, който се разнасяше зад стоманената врата. Един от военните полицаи му бе казал, че там е старата газова камера.
Според Силвестър последните десет дни наистина бяха странни — от пълния двудневен медицински преглед, който му направиха в Левънуърт, до полета с военния „C-141 Старлифтър“ без опознавателни знаци. Сложиха му белезници и го настаниха между двама въоръжени пазачи също без знаци за ранга и частта.
Седяха в задната част на огромния товарен самолет, сред кашони с медицински запаси, и летяха, без да спират, чак до една военна писта на юг от Уейко, Тексас. Там се качиха на малък хидроплан „Карибу“ и полетяха над планините. Минаваха през каньоните, за да не ги засече радарът, и накрая се приземиха край едно вулканично езеро. Силвестър слезе и красотата на планината го изуми. Борови гори ограждаха чистото синьо езеро, което беше около осем километра в диаметър. Очарованието се помрачаваше само от огромния сив бетонен затвор, извисяващ се застрашително досами водата, досущ трансилвански замък.
След като го приеха в затвора във Ванишинг Лейк, Силвестър отново бе прегледан изцяло. Взеха му кръв и проби от кожата. И точно тогава той се запозна със странния мършав лекар с рошава коса, който прегледа черното му като абанос тяло, търсейки физически дефекти. Прегледът вбеси Силвестър. Мършавият не беше във военна униформа, а с лабораторна престилка върху цивилните дрехи. Имаше проницателни зелени очи и беше на четирийсет и няколко години.
Мъжът не се представи, но зададе на Силвестър същите въпроси, каквито многократно му бяха задавали в Левънуърт. Има ли семейство и приятели? Какви са имената им? Познава ли родословието си?
— Нямам никого — нетърпеливо изръмжа той и изля расовата си омраза в порой от цветисти улични псувни.
Доктор Декстър Демил погледна папката в ръцете си — тя съдържаше пълната медицинска история на Силвестър Суифт.
— В досието ти пише, че излежаваш тригодишна присъда в Левънуърт без право на свиждания. Наистина ли нямаш приятели, Силвестър?
— Не — изръмжа Суифт. — Не ми трябват шибани приятели. Сам я карам.
След прегледа заведоха Силвестър в килията. Докато вървеше по коридора, той за пръв път чу гласа на Трой Лий Уилямс. И оттогава бе принуден да търпи бръщолевенето му и шума от непрекъснатия ремонт на газовата камера.
Бормашината спря да бръмчи и зад стоманената врата се разнесоха удари на чук.
— Какво мислиш, че строят онези скапаняци? — попита Трой Уилямс.
Доктор Демил знаеше, че е пред прага на исторически пробив във военната стратегия. Но въпреки чувството за предстояща победа, кошмарите му се засилиха. Това бяха видения за работата му с Карл Гайдушек в Нова Гвинея в началото на седемдесетте години. Сънищата винаги бяха черно-бели. Декстър и Карл брутално убиваха аборигенските жени, вместо героично да ги спасяват. После Демил отсичаше главите им, които се разцепваха като ананаси. Течната мозъчна тъкан се изсипваше на земята и той гледаше как мозъците им се изплискват в прахоляка. В продължение на месец Демил всяка нощ се събуждаше ужасен. Тялото му беше обляно в пот. Той беше убеден, че сънищата са злокобни предупреждения, изпратени от подсъзнанието му.
Но когато се замислеше за двамата мъже, които наскоро бяха докарани в затвора, съзнанието му претърпяваше драстични промени. Угризенията за съдбата им мигновено се изместваха от завладяващо вълнение от предстоящото откритие.
Той взе проби ДНК и изготви карти на генома на Трой Лий и на Силвестър. Протеиновите маркери бяха изключително точни и генетичните особености и дефекти в ДНК на двамата мъже се виждаха веднага.
Декстър знаеше, че адмирал Зол го смята за риск за сигурността. Безсънието и депресиите на Демил се влошаваха. Предната година бе направил два опита за самоубийство. Освен това изпадаше в необясними и неконтролируеми изблици на гняв и трошеше каквото му попадне в лабораторията. Поставиха му охрана — военни полицаи с изгладени униформи и средно ниво на интелигентност, които непрекъснато го наблюдаваха. Демил подозираше, че щом приключи с експериментите си върху хора, адмирал Зол няма да гръмне шампанско в негова чест, и надеждите му постепенно рухваха.