„Кофа и стръв“ се изпълваше с посетители. Беше неделя обед и клиентите бяха обичайните пенсионери, ходили на църква, и неколцина рибари, а в отсрещния ъгъл на ресторанта имаше група войници от затвора, които вдигаха невъобразим шум.
— Мога да говоря с тях, ако искаш — каза доктор Лак.
— Не е необходимо. Те са като кученца, които дърпат и късат обувка — рече Стейси с провинциалния акцент, който бе усвоила, когато бе играла в училищната постановка на „Оклахома“.
Чарлс Лак се опитваше да измисли начин как да свали тесните джинси на красивата нова сервитьорка и да я вкара в леглото. Не го биваше много с жените. Бе оплешивял рано и досега, на трийсет и четири години, бе спал само с две жени. Доктор Лак погледна поразително красивата русокоса сервитьорка и реши да изиграе най-силния си коз — научния си интелект.
— Искаш ли да чуеш какво открихме? — попита той. — Наистина е невероятно.
— Разбира се — ухили се тя и затъкна тефтера в колана си, а молива — зад ухото. — Обикновено слушам само оплаквания от храната на Барни.
— Нали ми каза за онези скитници, които сте наели да изчистят задния двор, след като са влизали миещите мечки…
— Да — каза Стейси и погледна през прозореца към Майк Холивуд и Лъки, които привършваха с изгребването на боклука.
— Ами… допреди няколко месеца се занимавах с изследвания на миещите мечки.
„И аз“ — помисли Стейси и си спомни доклада, от чието публикуване в списание „Науката за животните“ бе спечелила петстотин долара, и за Изи, керамичното мече, подарък от Макс.
— Изследването ми показа, че някои разновидности на Н1У-1 при миещите мечки инфектират човешките мозъчни клетки.
Стейси беше чела научния доклад. Изследването бе извършено от трима японски микробиолози и името на доктор Чарл Лак не се споменаваше никъде.
— Ти и доктор Демил сигурно имате страшно много работа в затвора — каза тя, сменяйки темата.
— Познаваш ли доктор Демил?
— Не съм разговаряла с него. Един-два пъти го видях в магазина за хранителни стоки. Винаги има охрана, сякаш е национално съкровище.
— Е, не съвсем. — Сега доктор Лак внимателно подбираше думите си, за да дискредитира съперника си. — Доктор Демил е объркана и дисоциативна личност и трябва непрекъснато да бъде наблюдаван. Не обичам да употребявам термини като „склонен към самоубийство“, но охраната го пази за негово добро.
— Аз пък мислех, че е важна клечка — рече Стейси и учудено поклати глава. — Е, отивам да изпълня поръчката ти, защото инак ще умреш от глад.
Тя се отдалечи и войниците подсвирнаха, когато мина покрай тях.
— Дай по още една бира, Стейси — извика един.
— Ей сега, сладур — изчурулика тя и се стрелна покрай масата им. — И по-спокойно. Това не е родео.
Стейси събра използваните чинии и влезе в кухнята, където Барни, собственикът на ресторанта, печеше кюфтета, бъркаше соса чили и изоставаше с поръчките. Той избърса потното си чело с хавлията, която винаги беше преметната на врата му.
— Още по една бира за войниците — каза тя. — А доктор Лак иска чийзбургер и чили конкарни. Двамата скитници приключват с почистването, затова по-добре реши колко ще им платиш.
— Имам много работа, Стейси. Ще се оправя със скитниците, когато мога.
Барни сложи бирите на подноса, сетне бутна две плодови салати на шубера.
Стейси взе всичко, влезе в ресторанта и сервира питиетата и храната.
— Ето я спасителката! — извика един от войниците. Онзи, който седеше най-близо до нея, се опита да я хване през кръста, когато тя се наведе да раздаде бирите.
— Спокойно, сладур — рече Стейси и закачливо блъсна ръката му. — Не бъркай в канчето на шефа.
Войниците нададоха одобрителни възгласи.
След като родителите й починаха, Стейси бе работила като сервитьорка и бе спестила достатъчно, за да плати следването си в колежа. И първото, което научи, беше как да сервира, без да я закачат.
Тя раздаде бирите, взе плодовите салати и ги занесе на съседната маса, където седяха Сид и Мери Сандърс, съпружеска двойка над шейсетте.
Сид беше пенсиониран зъболекар и знаеше множество стари вицове. Мери беше сивокоса и винаги мила. Двамата бяха казали на Стейси, че скоро са празнували сребърната си сватба и са се преместили във Ванишинг Лейк, за да изживеят златните си години. Мери гневно гледаше буйстващите войници.