Повикаха го във Вашингтон, но Зол успя да убеди Конгреса, че въпреки няколкото грешки, работата, която се извършва във Форт Детрик, не е незаконна и спомага за развитието на антитерористичната наука.
И сега, след всичките тези години, в навечерието на най-голямата победа, заради няколко избягали комара цялата програма можеше да се провали. Нещо по-лошо, въпреки патриотичните си мотиви, Зол знаеше, че ще бъде охулен. Щяха да го сложат в една категория с чудовища като Адолф Хитлер или Саддам Хюсеин, които бяха извършили геноцид. Политиците и американската общественост нямаше да възприемат истината в доводите му. Те безразсъдно щяха да предпочетат ядрените оръжия, които имаха потенциала да унищожат света, пред далеч по-прагматичните биологични оръжия.
Адмирал Зол знаеше, че ситуацията във Ванишинг Лейк вероятно няма да бъде напълно овладяна. Все някой щеше да изплюе камъчето и да разкаже какво се е случило. Беше му необходима изкупителна жертва, на която да припише вината. И очевидният избор беше Декстър Демил. Още повече, че тъкмо той беше ученият, създал приона убиец.
Демил беше темпераментен гений, склонен към самоубийство, и често бе потрошавал лабораторията си в пристъп на неконтролируем гняв. Затова беше под постоянно наблюдение. Нямаше да е трудно обществеността да повярва, че той е разработил биологичното оръжие без знанието и одобрението на адмирал Зол и че когато незаконните му изследвания са били разкрити и разобличени, се е побъркал и е пуснал на свобода комарите си убийци и после се е самоубил.
— Искам да затвориш доктор Демил в една от килиите на блок В — каза Зол на капитан Зинго, който съобщи заповедта по предавателя си. — Слънцето залязва. Как ще намерим комарите?
— Засега сме открили две гнезда — отговори Зинго и посочи блатистите местности на картата.
— Добре. Да започваме. Не можем да чакаме. Изпрати два хеликоптера да ги изгорят.
— Слушам, сър — каза капитан Зинго и излезе. Адмиралът остана сам в сумрачното помещение.
Последните лъчи на слънцето едва-едва осветяваха ръбовете на масата и столовете. Зол постоя няколко минути, потънал в мисли. Сетне чу, че хеликоптерите, излитат, и ги видя да минават над двора на затвора и над езерото. Наблюдава ги, докато не се превърнаха в точици в отслабващата светлина.
— Юнак две, тук Юнак едно. Времето ни над мишената е точно десет минути — каза Зинго на пилота на другия хеликоптер „Блекхоук“, който летеше от дясната му страна.
— Юнак две, прието — отговори капитан Дон Ейбрамс от втория хеликоптер.
Ник Зинго седеше до пилота. Двата хеликоптера летяха над езерото. Той бе решил да ограничи времето на полета над мишената, за да избегне проблеми с цивилното население. Планът беше да прелетят два пъти над тресавището покрай брега и да хвърлят във водата реактивно гориво. После двамата стрелци с картечници щяха да изстрелят куршуми с фосфорни върхове в напоената с гориво трева и да запалят мочурището. Времето на полета над мишената щеше да бъде около десет минути.
Ник бе правил това и преди по време на незаконна сухопътна операция на ЦРУ в Панама и знаеше, че трябва да са готови да се издигнат бързо, за да не бъдат засегнати от експлозията. Зинго погледна другия „Блекхоук“, който летеше на десетина метра вдясно, и грабна микрофона.
— Юнак две, пази колелата и запали блатата — каза той, когато наближиха тресавището.
Вторият „Блекхоук“ свърна надясно. Неизвестно защо, Дон Ейбрамс не потвърди съобщението.
Хеликоптерът на Зинго бавно прелетя над мочурището, а стрелците отвориха клапата и изсипаха хиляди литри реактивно гориво в тръстиките, после се наведоха през вратата и започнаха да изстрелват куршумите с фосфорни върхове, които експлодираха веднага при съприкосновението с тинестата земя. Горивото се запали и се вдигна огромно кълбо оранжев огън.