— Юнак едно, тук базата. Ситуацията излезе от контрол — бавно каза адмирал Зол. — Унищожете всичко.
Ник Зинго винаги се бе подчинявал на заповедите, но сега се поколеба. За миг радиовръзката бе прекъсната от атмосферни смущения, после отново се чу дрезгавият, стържещ глас на адмирал Зол, който, реагирайки на мълчанието на Зинго, натъжено каза:
Разбирам те. Но го направи, по дяволите!
12. Бягството
Напуснаха Ванишинг Лейк бързо — още когато войниците нахлуха там. Намериха някаква пътека в хълмовете и се изкатериха на една горска поляна на няколко километра от селото. Това им отне няколко часа. Здрачаваше се. През последните десет минути чуваха далечния звук на двата „Блекхоук“.
Седнаха да си починат. Лъки още не бе успял да се сдобие с бутилка алкохол и усещаше настъпването на делириум тременс. Цветовете изглеждаха твърде ярки и сякаш нещо пъплеше по кожата му. После щяха да започнат да му се привиждат буболечки и паяци и кожата му щеше да настръхне. Когато почувстваше това, Лъки заставаше неподвижно и се изпълваше със самосъжаление.
— По дяволите! — каза той. — Трябват ни пари за вино.
— Тук няма да намерим пари, приятелю.
— Тогава трябва да откраднем нещо, което можем да продадем. Например радио от кола.
В същия миг откъм долината се чуха експлозии.
— Какво беше това, по дяволите? — възкликна Майк и скочи.
— Не знам.
Лъки се бе облегнал на едно дърво. От опит знаеше, че ако не пийне нещо, скоро ще изпадне в ужасен илюзорен кошмар.
Чуха още две силни експлозии и Лъки погледна по посока на тътена.
— Знаеш ли на какво прилича? — попита той.
— Не — отговори Майк.
— Когато пуснеш газта и отначало не иска да се запали. Оставяш я и накрая пламва. Издава точно този звук.
— Мамка му. Точно така.
Сетне се разнесоха далечни откоси от автоматично оръжие, последвани от силен трясък и мощна експлозия. Звукът отекна в хълмовете. Лъки също скочи.
— Това приличаше на разбиване на хеликоптер — каза той и моментално забрави за настъпващия делириум тременс.
Чуха се няколко по-слаби взрива, досущ далечни фойерверки.
Майк разчеса ухапванията от комари на ръката си и те започнаха да кървят. Той избърса кръвта в панталона си и погледна Лъки — беше почнал да се катери по хълма.
— Къде отиваш?
— На ей онази скала. Искам да видя какво става.
Двамата тръгнаха нагоре и стигнаха до високо скалисто плато, откъдето се виждаше селото. Лъки се стъписа. Крайбрежната ивица гореше. Един „Блекхоук“ още бръмчеше там като разгневен стършел, като ту навлизаше в черните облаци дим, ту се появяваше на светлината на пожара.
— Копелета! — прошепна Лъки. — Взривяват шибаното село.
Железарията се срути. След пет секунди трясъкът на падащите греди стигна до тях. После се чуха далечни изстрели.
— В железарията сигурно избухват боеприпаси — каза Майк.
— Аха — рече Лъки, припомняйки си подготовката си на морски пехотинец. — Петдесети калибър. Като за картечниците на „Блекхоук“.
Не можеше да проумее, че това става наистина. Струваше му се, че вече е изпаднал в делириум тременс.
— И ти ли виждаш всичко това? — попита Лъки.
— Разбира се — отговори Майк, озадачен от въпроса. Изведнъж бензиностанцията в края на селото се взриви в кълбо от пламък. Експлозията беше оглушителна.
— Знаеш ли какво мисля? — бавно попита Лъки.
— Какво?
— Мисля, че е време да офейкваме.
— Ще се справя — рече Майк и докосна наранените си ребра.
Слязоха по хълма и взеха одеялата и раниците си.
— Не трябва ли да направим нещо? — прошепна Майк.
— Какво? Да хвърляме камъни ли?
Започнаха да се катерят по осветения от луната склон и се насочиха към железопътната линия, която се намираше на около три километра.
— Трябва да се измъкнем оттук и да вземем влак по линията „Пасифик Юг“ — каза Лъки. — Освен това трябва отнякъде да намеря пиячка, защото пак изпадам в онова състояние.
Майк кимна. Беше виждал Лъки в делириум тременс и това го бе уплашило до смърт.
— Дали да не отидем в Калифорния? — предложи Лъки, решил, че е по-добре да говори, за да не мисли за въображаемите паяци и за ужаса на запаленото рибарско село. „Защо хеликоптерите обстрелваха селището?“ — запита се той.