Защо правите това? — няколко пъти попита той, но те отказаха да отговорят. Лицата им бяха непроницаеми.
Силните им ръце го блъснаха в една от килиите и треснаха вратата.
Декстър седна на стоманената пружина на леглото и зачака, обзет от страх. Около осем чу мощна експлозия и после далечни изстрели на автоматично оръжие. Знаеше, че всичко отива по дяволите и че вероятно ще умре преди нощта да свърши. Седеше в килията и се проклинаше за пропиления си живот. Депресията го обгърна като студена сива мъгла.
В десет и трийсет вдигна глава и видя, че в коридора стои адмирал Зол. Изненада се, че не го е чул да се приближава. Адмиралът беше в сиво-кафява униформа и яке на военновъздушните сили.
— Искам да подпишеш нещо, Декстър.
Демил го погледна и се вцепени от страх. Зол му подаде лист хартия през решетките. Демил го взе и го вдигна към светлината, за да прочете текста.
„Аз, доктор Демил, поемам пълната отговорност за действията си. Не мога да живея с последиците, които предизвикаха научните ми изследвания. Знам, че незаконните ми опити с приони са възмутителни и че не трябваше да ги извършвам. Инцидентът във Ванишинг Лейк стана изцяло по моя вина. От лабораторията ми избягаха комари, носители на приона «Бледия кон». Никой във Форт Детрик не знаеше за работата ми и аз поемам цялата отговорност. Дано един ден Господ и моята страна ми простят.“
— Не мисля така — каза Декстър, погледна адмирал Зол и му върна писмото.
— Тази нощ ти ще умреш, Демил. Единственият въпрос е дали това ще стане безболезнено, или в адски мъки. Времето ти тук свърши. Обещавам ти, че рано или късно ще подпишеш това писмо… И колкото по-скоро го направиш, толкова по-добре за теб.
Декстър стана от леглото и заотстъпва назад, докато не опря гръб в отсрещната стена на килията.
— Няма да подпиша — заекна той. — Това е лъжа. Цялата програма е твое дело.
Адмиралът кимна на капитан Зинго и той пристъпи напред и отключи вратата на килията. Отиде до учения, сграбчи лявата му ръка, намери чувствителната точка на нерва между палеца и показалеца и натисна с всичка сила. От ръката до рамото на Демил премина агонизираща болка.
Той изкрещя.
— Капитан Зинго знае всички нервни точки в тялото — каза Зол и отново кимна.
Зинго натисна още веднъж.
Коленете на Декстър се огънаха. Болката беше непоносима и той едва запази съзнание. Издържа на мъчението само три минути, сетне ги замоли да спрат.
А после, ридаейки, подписа писмото.
Адмирал Зол, Ник Зинго и двама командоси от Делта Форс изведоха Декстър Демил през портала на затвора.
Декстър се влачеше едва-едва. Погледна през рамо и видя, че лабораториите му горят. Зол се качи в единия от натоварените хеликоптери и без да каже нито дума на Демил, затвори вратата. Хеликоптерът забръмча и перките се завъртяха. Въздушното течение разпръсна прахоляк и камъчета и огромният „Блекхоук“ излетя.
Стейси зареди последния си филм във фотоапарата. Освен Декстър Демил на бейзболното игрище останаха петима мъже и един хеликоптер. Тя тръгна приведена в мрака и направи още няколко снимки през високите треви.
Сетне ужасена видя как Ник Зинго извади деветмилиметров пистолет „Берета“ и го насочи към учения. Демил започна да го моли да не го убива. Изглеждаше безпомощен и гласът му беше писклив и пронизителен. Стейси се вцепени и за миг забрави за фотоапарата в ръката си. Изведнъж се разнесе изстрел и гърдите на капитан Зинго се обагриха в червено.
Декстър се обърна озадачен. Един по един войниците падаха, като се държаха за гърдите, без дори да могат да извадят оръжията си.
Стейси се сви в храстите. Само Декстър още стоеше прав.
После от мрака зад игрището излезе висок мъж със сребристобели коси. До него вървяха още петима-шестима души. Всички бяха облечени в мръсни дрипи, но държаха автоматични оръжия. Стейси видя, че всеки има една и съща татуировка на десния бицепс — ПТВА. Белокосият се приближи до Декстър. Двамата бяха само на двайсет крачки от нея.
Нали ти казах, че ще станем приятели — рече белокосият.
— Той щеше да ме убие — заеквайки каза Демил. — Как разбра?
— Знам всичко за теб, братко. Твоята поява е предсказана в Откровението на Йоана.
— Какво? — озадачено попита Декстър.
— „И едно от четирите животни даде на седемте Ангели седем златни чаши, пълни с гнева на Бога… И отиде първият та изля на земята своята чаша; и по човеците, които имаха белега на звяра и се покланяха на образа му, появиха се лоши и люти струпеи“ — издекламира Фанън и му се усмихна. — Ти и аз ще излеем над земята онзи гняв, който си забъркал в твоята чаша. Ще унищожим низшите раси. Негрите и евреите. Какво ще кажеш, приятелю?