После проповедникът хвана Демил за лакътя и го поведе към гората.
Стейси използва последния си кадър, за да заснеме осветеното от пламъците лице на Фанън Кинкейд.
13. Измъкването
— Той изпуска въздух — рече Лъки, когато товарният влак започна да излиза от прохода.
Въздушните спирачки изсвистяха — машинистът намаляваше скоростта, подготвяйки се за предстоящото спускане по склона. Влакът затрака надолу по северния хребет на Черните хълмове.
За щастие, пристъпът на делириум тременс на Лъки бе отслабнал. Това вероятно се дължеше на изтощението от качването на влака или на предишния прилив на адреналин, докато бе наблюдавал убийството на двамата войници. Но стомахът му се бунтуваше и от един час Лъки имаше чувството, че ще повърне…
Двамата бяха избрали идеалното място, където да се качат на влака, който бе намалил скоростта и се движеше през планинския проход с осем километра в час. Първите петнайсет вагона бяха цистерни, а следващите двайсет бяха пълни с огромни метални контейнери, които се местеха насам-натам и можеха да те ударят лошо, когато заспиш, затова не бяха удобни за пътуване. После минаха десетина затворени вагона, последвани от серия платформи.
— Мамка му! — измърмори Лъки. — Трябваше да се качим при цистерните.
Докато влакът се изнизваше покрай тях, Лъки най-после видя няколко затворени вагона с тесни метални платформи в двата края — стари вагони, които вече се използваха рядко. Не бяха най-добрият избор, но поне човек лесно можеше да се качи на тях и да седне.
— Хайде. Качваме се на зеления, втория след редицата червени — каза Лъки и протегна ръце, за да провери в какво състояние са нервите му. Ръцете му силно трепереха. — По дяволите! Пак се започва.
Майк не отговори. Лъки го погледна и видя в очите му странен и обезпокоителен израз.
— Хайде! — повтори Лъки.
Хукнаха по чакъла покрай релсите. Лъки се чувстваше непохватен и тромав. Накрая успя да се хване за стълбичката и се покатери на тясната платформа на задната част на вагона. Майк се вкопчи в най-долното стъпало и стисна зъби от болка. Лъки го сграбчи за фланелката и го издърпа.
Седнаха на платформата и се облегнаха на вагона. Под тях металните колела скърцаха и стенеха по релсите.
— Как са ти ребрата? — попита Лъки. Майк отново не отговори.
Влакът вече се спускаше по склона, увеличавайки скоростта.
Платформата, на която седяха, беше широка само шейсет сантиметра. Ако паднеха, щяха да полетят в пространството между вагоните и да бъдат осакатени или прегазени.
Лъки провеси крака от тясната платформа, погледна Майк и попита:
— Добре ли си?
Майк рязко обърна глава към него и му се сопна:
— Престани да питаш. Да не си ми бавачка.
Очите му блестяха заплашително. Лъки за пръв път виждаше този поглед.
— Успокой се. Аз само…
Влакът навлезе в тунел и двамата се озоваха в непрогледен мрак.
— Минавал съм през този тунел — извика Лъки. — Дълъг е само километър и половина. Не дишай.
— Млъкни, да ти го начукам! — изкрещя Майк.
Изведнъж Лъки усети, че пръстите на Майк се вкопчват в него.
— Какво правиш? — извика Лъки и блъсна ръката му.
— Не се будалкай. — Тук е опасно.
В тунела цареше пълен мрак и въздухът беше пълен с дизелови изпарения.
— Майната ти! — изкрещя Майк, вкопчи пръсти в гърлото на Лъки и стисна с всичка сила.
— Какво ти става, по дяволите? — изхриптя Лъки и в същия миг чу, че зъбите на Майк изтракаха до ухото му. Приятелят му се опитваше да го ухапе! — Пусни ме!
Лъки пое дълбоко дизеловия пушек, който запуши гърлото му.
Не искаше да удря Майк, но започна да усеща, че се задушава и губи съзнание. Не виждаше нищо в тъмния тунел. Накрая отчаяно замахна напосоки и чу, че Майк изкрещя от болка. Пръстите на гърлото му се отпуснаха и той успя да си поеме въздух.
Двамата се вкопчиха един в друг и започнаха да се бият на тясната платформа. Лъки се опитваше да спаси живота си, без да изхвърли Майк от влака.