Това изтощи Роско. Той се върна в магазина, взе бутилка уиски и докато гледаше късния нощен филм на стария черно-бял телевизор, се напи и някъде преди зазоряване заспа.
Главната работа на Роско беше да охранява гарата. В Бадуотър често спираха дълги композиции от товарни вагони — стояха по няколко дни и чакаха някой голям влак да ги закачи и да ги закара на север, в Пуебло, Колорадо. Роско беше упълномощен от шерифа да извършва арести, ако някой се опита да открадне радио от японските автомобили, които бяха натоварени на вагоните и чакаха връзката. Бе арестувал двайсетина души, предимно индианци от близкия резерват. Ако не бяха рецидивисти, обикновено ги задържаше за по няколко часа в магазина и после ги освобождаваше. Роско Мос беше наполовина чернокож и наполовина индианец, затова сърцето не му даваше да вика шерифа заради изнемогващите от немотия индианци.
В шест сутринта Роско се събуди от тропане по прозореца.
— Хей! — викаше някой.
Роско се надигна и потърка очи, сетне прокара пръсти през гъстата си черна коса. Видя зад стъклото дрипав дългокос рус мъж с обезумял поглед. Непознатият тропаше на прозореца с мръсните си пръсти. Главата на Роско още беше замаяна от уискито. Най-после той стана и извика:
— Отваряме в девет!
— Трябва ми лекар. Къде е лекарят?
— Тук няма лекар. Трябва да отидеш в Гъвърнмънт Кемп, на деветдесет и пет километра по-нататък, към планината.
Роско пак понечи да легне, но непознатият продължи да тропа по прозореца. Роско се ядоса и извика:
— Тук няма лекар. Стига си тропал, че ще изляза и ще те ступам!
Роско Мос Младши беше бивш морски пехотинец и шампион по обяздване на бикове. Беше четирийсет и осем годишен, но по тялото му нямаше грам излишна тлъстина. Под загорялата му от слънцето кожа играеха яки мускули.
— Отвори бе! Трябва ми телефон! — изкрещя безделникът и продължи да блъска по прозореца.
Роско гневно се запъти към вратата, дръпна резето, отвори и сграбчи дрипавия мръсен мъж за фланелката.
Без да разбере какво точно става, Роско Мос изведнъж изгуби равновесие, завъртя се във въздуха и след секунда се озова на земята. Скитникът седеше на гърдите му и държеше стиснатия си юмрук само на няколко сантиметра от лицето му.
— Казах, че ми трябва телефон! — изръмжа той. Роско не бе свикнал да го подмятат като парцалена кукла, но от друга страна, още не беше изтрезнял. Вдигна глава и видя, че гневът в сините очи на скитника е отстъпил място на молба и отчаяние.
— Трябва да ми помогнеш. Здравата съм загазил. Приятелят ми умира! Целият треперя… Трябва да пийна нещо.
— Пусни ме — каза Роско.
Безделникът стана. Роско се изправи, отупа прахоляка от дрехите си и рече:
— За човек, който трепери, се движиш доста бързо.
— Приятелят ми умира — повтори Лъки.
Роско се вторачи в него. Непознатият се бе придвижил мълниеносно. Мерна му се само като неясно петно, после Роско усети, че прелита през вратата и безпомощно пада по гръб. Скитникът беше дрипав и рошав, а краката му бяха увити в найлонови чували за боклук.
— Трябва ми лекар — настоя Лъки.
— Ще им отнеме повече от половин час, за да дойдат тук от Гъвърнмънт Кемп.
— Не можем да чакаме толкова дълго. Той се задушава!
— Разбирам малко от ветеринарна медицина. Може да успея да му помогна.
— Тогава побързай.
Влакът спря и двамата спирачи дотичаха и се вторачиха в Майк. Единият коленичи и измъкна златния пръстен от пръста му.
— Хей! Какво правиш? Остави го! Това е подарък от баща му — извика Лъки, който тъкмо се бе върнал при приятеля си, и грабна пръстена от ръката на мъжа.
— Няма да му трябва. Този лайнар вече е ритнал камбаната.
Лъки го блъсна, коленичи до Майк, сложи глава на гърдите му и уплашено каза:
— Не чувам нищо!
Роско Мос извади стетоскопа от чантата си и го долепи до гърдите му. И той не чу сърдечен ритъм. Провери на още няколко места, сетне сложи ръка на челото на младия скитник. Тялото вече беше изстинало.