— Качихме се на товарния влак, докато минаваше покрай Ванишинг Лейк. Мисля, че той си удари лошо гръкляна. Уплаших се и затова прерязах спирачките и скочихме.
— Ванишинг Лейк — разтревожено попита Роско. — Казват, че там изпуснали някаква бактерия убиец. Хората полудявали и се нападали един друг. Някой запалил голям горски пожар. Съобщиха го по радиото.
— Какво? — попита Лъки. — Каква бактерия убиец?
— Не знам. Поставили са района под карантина. Може би приятелят ти се е заразил!
— Едва ли. Според мен прекърши ларинкса си, докато се качвахме във влака. Удари гърлото си в дръжката на вратата — излъга Лъки.
Но се замисли върху думите на пазача на товарната гара и си припомни странните инциденти, на които бе станал свидетел във Ванишинг Лейк, безпричинното нападение на Майк, ругатните му и отчаяната им борба на тясната платформа.
После погледна окованите си в белезници ръце.
— Арестуван си — обясни Роско. — Ще те държа тук, докато дойде шерифът. Той ще се забави, защото в момента работи с военните. Търсят някакъв учен, който е запалил пожара. Блокирали са пътя.
— Къде сложи тялото на Майк?
— В другата стая. Брат ми ще побеснее. Какво ще го правиш?
Нищо. Аз само пазя спрелите тук товарни влакове. Не се занимавам с такива неща. Шерифът ще измисли нещо, когато дойде. Вероятно ще го изпрати на съдебния лекар в Гъвърнмънт Кемп. После вероятно ще го погребат в гробището за бедняци и скитници като всички останали мъртъвци без установена самоличност, които намираме наоколо.
— Няма да го направите.
— Защо? Ей така.
— Не знам. Това не е моя работа.
Лъки не възнамеряваше да чака шерифа. Знаеше, че няма да издържи в студената килия, целият покрит с буболечки. Лъки се прокашля и се наведе напред.
— Прякорът му беше Холивуд, но истинското му име е Майкъл Бразил.
— Така ли? — без да проявява интерес, каза Роско.
— Баща му е известен кинорежисьор.
Роско се усмихна и недоверчиво поклати глава.
— Да бе. Сигурно.
— Отиди и погледни в устата му.
— И какво ще разбера, по дяволите? Да не би името на баща му да е гравирано там?
— Погледни в устата му и ще видиш. — Уискито бе затоплило тялото на Лъки и му бе вдъхнало смелост. — Хайде, отиди.
След дълъг миг на колебание Роско стана и влезе в другата стая, като мърмореше под носа си. Махна брезента, с който бе покрил тялото, взе клещи и внимателно отвори устата на Майк. Беше по-трудно, отколкото предполагаше, защото челюстите вече се бяха вкочанили. Роско погледна в устата му, но не видя нищо, затова взе фенерче.
— Какво трябва да търся? — попита той.
— Мост.
Роско наистина видя сложна златна зъбна протеза.
— Сигурно струва доста — извика той, изключи фенерчето и се върна при Лъки. — Е, и какво от това?
— Майк ми разказа, че миналото лято катастрофирал на Мълхоланд Драйв. Разбил поршето на баща си и си счупил няколко зъба. Колко двайсетгодишни скитници познаваш, на които е правена зъбна протеза за десет бона? — Лъки отвори уста и показа счупения си зъб, за да е по-убедителен. — Няма да искаш да си човекът, погребал хлапето на Бъди Бразил в общ гроб за бедняци.
— И какво според теб трябва да направя?
— Снимка. И я изпрати на баща му в Холивуд. Може да ти даде някаква награда.
Роско Мос най-после кимна.
— А какво ще има за теб?
— Майк беше мой приятел. Искам да го погребат както е редно. — Лъки се поколеба, сетне добави: — Не мога да отида в затвора, човече. Няма да издържа. Аз ти помогнах и ти трябва да ми помогнеш. Един морски пехотинец на друг. Винаги верен.
Роско изглеждаше обезпокоен.
— Ще имам големи неприятности. Началникът на гарата ще дойде от Сиера Бланка. Познавам го добре. Много е проклет. Пък и онези двама спирачи ще се развикат, че вие, скитниците, непрекъснато режете спирачките на влаковете. Шефът ще започне да мърмори за натоварената стока, която струва пари. С лихвата изплащали заплатата му за десет години. Ще трябва да слушам глупостите му часове наред. — Роско замълча, сетне попита: — Научил си онази хватка в морската пехота, така ли?
Лъки се усмихна.
— Трябва да използваш силата на противника срещу него. Има пет-шест точки на удушаване. Убиваш врага безшумно за няколко секунди.