— Рейнджър ли си бил?
Лъки кимна. Роско го погледна изпитателно и каза:
— Въпросът е там, че не обичам да арестувам хора. Някак не ми е присъщо.
После стана и излезе.
Лъки се вторачи в окървавените си китки, сетне погледна през прозореца. Прашният пейзаж беше безплоден и мрачен, също като последните четири години от живота му. Той се запита какво всъщност се бе случило с Майк Холивуд. Спомни си как Майк се бе задушил в собствената си слюнка. Очите на приятеля му блестяха от безумие, после станаха безизразни и изцъклени, лишени от жизненост. Изведнъж Лъки изпита желание да избяга. Никога не бе чувствал толкова силен подтик да бъде някъде другаде. Той искаше нов живот… без алкохол, без делириум тременс, безнадеждност и скитничество.
От три години и половина Лъки пътуваше по товарните влакове и живееше в биваците за скитници. Кръстосваше цялата страна. Движеше се на изток, запад, север и юг, зареждан с енергия от неспокойствие и евтин алкохол. Спеше върху кашони, застлани със стари вестници, и после отново потегляше в неизвестна посока.
Изведнъж изпита желание да спи в легло в топла стая, където няма да го събуждат и да го пребиват от бой заради маратонките му.
Смъртта на Майк тежеше на съвестта му и Лъки знаеше, че пътуването е свършило. Трябваше да се откаже от алкохола. Да се прибере вкъщи. Да разговаря със стария си приятел Кланси Блек… Кланси щеше да му помогне да се пребори с проблема си.
Роско се върна след десет минути, отключи белезниците на Лъки и отвори задната врата.
— Излез оттук. Все ще измисля какво да кажа на началника на гарата.
Лъки тръгна към вратата, без да поглежда пълната до половината бутилка уиски.
— Как се казваш?
— Лъки7.
Роско си помисли, че този скитник наистина е късметлия.
— И къде ще отидеш сега?
— В Пасадина, Калифорния.
— Защо там?
— Там е домът ми.
— Желая ти успех, морски пехотинецо — каза Роско. Стиснаха си ръцете, сетне Мос се обърна и влезе в магазина. Докато излизаше през задната врата, Лъки пъхна под палтото си бутилката с уиски. Беше приключил с пиенето, но я открадна за всеки случай.
15. Софар
— През хиляда и петстотната година преди Христа арийците завладели долината на река Инд — проповядваше Фанън Кинкейд. — Тогава Индия е била странно, екзотично място, където нямало достатъчно бели жени. И първичната страст принудила арийците да легнат със смуглите индийки.
Групата пътуваше на товарен влак, движещ се на изток. Големите вагони бяха пълни с добитък. Миризмата се разнасяше до празния вагон, където се бяха настанили. Зловонието на животни и тор, примесено с вонята на дизел, бе запушило носа на Декстър, а проповедта — ушите му.
С течение на времето чистата бяла раса направила непростимата грешка да се жени за смуглите индийки от Бангалор. Чистата им кръв се смесила с тази на по-низшата раса.
Влакът бавно се движеше надолу по склона на Черните хълмове. Железопътната линия водеше към Луизиана. Декстър остана изумен, като видя колко лесно четирийсетте членове на „Християнски хор и Божията воля“ бяха избегнали блокадите по пътищата, с които военните се бяха опитали да изолират Ванишинг Лейк. Покрай железопътната линия нямаше пазачи и четирийсетте въоръжени до зъби мъже и жени безпрепятствено се качиха на влака и се настаниха в два празни вагона. Единият от мъжете във вагона при Декстър беше висок, груб човек на име Рандъл Рейдър. Той беше заместникът на Фанън и не откъсваше жестоките си очи от Декстър. Също като останалите, и Рандъл имаше татуирани инициалите ПТВА. Фанън бе обяснил, че това означава „Пътници по товарните влакове в Америка“. Той разказа на уплашения учен, че това са група хора, обявени извън закона, първоначално сформирана след войната във Виетнам. Осмина разочаровани, лишени от граждански права ветерани се били срещнали в един бар в Далас след войната и решили да избягат от обществото, което ги било заклеймило като убийци на деца, като пътуват по товарните влакове. Фанън бил един от основателите. Те се превърнали в секта от крадци и убийци и за двайсет и пет години броят им нараснал на повече от хиляда. Групата вече включвала не само ветерани. Имало хора, обявени извън закона, от всички възрасти. Те нямали устав, нито ритуали. За да станеш член, само трябвало да кажеш, че си такъв. Но всеки самообявил се за член на „Пътници по товарните влакове в Америка“ трябвало да бъде готов да докаже лоялността си. Обикновено действали на банди от пет до десет души. Спирали влаковете и ги обирали. Понякога убивали други скитници без очевидна причина. Избягвали правосъдието, защото живеели в подземния свят на железопътната система, където нямало достатъчно полицаи и федерални агенти. Всички използвали фалшиви имена, нямали документи за самоличност и пътували незабелязано от град на град. Фанън се похвали, че в Християнския хор имало трийсет такива убийци.