Гласът му беше подмилкваш се и същевременно студен.
— Моля? Какво казахте? — попита Стейси и вирна брадичка.
— Имах предвид, че талантлив гений като съпруга ви вероятно се е затруднявал да живее с огромния си интелект и едновременно със сложните си мисли.
— Преди малко казахте, че не сте го познавали.
— Е, да… Имах предвид, че често случаят е точно такъв. Висшият интелект понякога е емоционално лабилен.
— Щом не сте го познавали, полковник, защо не запазите това мнение за себе си? Макс беше изключително стабилен. Той не беше книжен червей, потънал в интелектуален вакуум.
— Само исках да кажа… — Той млъкна и кимна. — Съжалявам. Да, разбирам ви.
Лорънс Читик явно се подиграваше с нея. Стейси Ричардсън започна да го ненавижда.
Тримата седяха и се чудеха какво да кажат. Стейси изпита непреодолимо желание да се махне.
— Дошли сме да приберем тялото на Макс и да го закараме в Калифорния — каза тя.
Полковникът ловко замени изражението си на умерена загриженост с вид на леко безпокойство.
— Някакъв проблем ли има? — попита Стейси.
— Ами, не… Само… Имате предвид останките му, нали?
— Имам предвид тялото му — поправи го Стейси.
— Сигурно знаете, че той беше кремиран?
— Какво?
— Кремираха го вчера.
— Кой ви даде разрешение да го кремирате?
— Той.
— Той?!
— Беше написано в медицинската му карта, в графата „Желания в случай на смърт“. Всички тук — и цивилните, и военните — попълват такива формуляри.
— Полковник, Макс не искаше да бъде кремиран. Знам това, защото сме обсъждали този въпрос. Той купи няколко парцела във Форест Лоун до гробовете на майка си и баща си, когато те починаха. Искаше цялото семейство да бъде погребано там.
— Значи е променил решението си.
— Какво става тук, по дяволите? — попита Стейси и стана.
— Може би вие ще ми кажете, госпожо Ричардсън.
— Джоан, брат ти искаше ли да бъде кремиран? — обърна се Стейси към зълва си.
— Не. Както ти каза, ние купихме гробове до мама и татко. Шест.
Лорънс Читик стана, приближи се до бюрото си, отвори някаква папка, прелисти документите там, извади лист и го подаде на Стейси.
— Ето, това е формулярът за желанията в случай на смърт.
— Тук няма подпис, полковник.
Той отново прерови книжата и й подаде друг лист. Стейси не го взе — четеше формуляра за желанията в случай на смърт.
— В графите има само отметки, полковник. Всеки би могъл да попълни този формуляр.
— Обвинявате ли ни в нещо?
Изражението на Читик се промени и очите му станаха пронизителни и опасни.
— Полковник, съпругът ми не се е самоубил. Той нямаше такава склонност.
— Не мисля, че сте в положение да преценявате това, госпожо Ричардсън.
— А вие ли ще го прецените? Вие, който дори не сте го познавали?
Лорънс Читик се отдалечи от бюрото си и застана пред нея, но Стейси не помръдна от мястото си.
— Принуждавате ме да навлизам в области, в които предпочитам да не пристъпвам — каза той.
— Ако имате да ми кажете нещо, нека да го чуем!
— Някои от хората, които работят тук, мислят, че съпругът ви е бил изключително лабилен. Той страдаше от драстични промени в настроението.
— Абсурд.
Лорънс Читик отново се приближи до бюрото си, извади няколко листа от папката и й ги даде.
— Това са оплаквания от негови колеги. Има дори предположения, че Макс е бил наркоман.
— Я си го начукай!
Полковник Читик не беше подготвен за това, но бързо се овладя и рече:
— Мисля, че разговорът приключи.
— Наркоман, а? Разбира се, никога няма да разберем дали е било така, след като сте изгорили тялото му!
— Действахме съобразно документираното желание на съпруга ви.
— Не знам какво се е случило тук, но съпругът ми не се е самоубил. Той не употребяваше наркотици! Не изпадаше в депресии и никога не ви е упълномощавал да го кремирате! Мисля, че тук се потулва нещо голямо, и ще разбера защо го правите!