Выбрать главу

Докато седях и разсъждавах върху всичко това, покрай мен пропълзяха няколко метални твари. Те продължаваха и в движение да скърцат с механизмите и неуморно да работят. Един от раците се блъсна в мен и аз го ритнах с погнуса. Той се преобърна безпомощно с корема нагоре. Почти в същия момент върху него се нахвърлиха други два рака и в тъмнината пламнаха ослепителни електрически искри.

Те режеха с искра нещастника на парчета. Не издържах повече. Влязох бързо в палатката и извадих от чекмеджето лостчето. Куклинг вече хъркаше.

Приближих се тихичко до струпалите се раци и ударих с всичка сила един от тях.

Не зная защо ми се струваше, че това ще уплаши останалите. Ала нищо подобно. Върху рака, който бях смазал, се нахвърлиха другите и отново засвяткаха искри.

Стоварих още няколко удара, но това само увеличи количеството електрически искри. От вътрешността на острова допълзяха още няколко рака.

В тъмното аз виждах само контурите на механизмите и при свиването изведнъж ми се стори, че един от тях бе особено едър по размери.

Насочих се тъкмо към него. Но когато лостът ми докосна гърба му, аз извиках и отскочих далеч встрани: през лоста в мен премина електрически ток! По някакъв начин тялото на тази гадина се оказа под електрически потенциал. „Защита, възникнала в резултат на еволюция“ — се мярна в ума ми.

Върнах се в палатката и легнах на леглото си.

Успях да се унеса за известно време в тежък сън. Изглежда, това не бе продължило много. Събудих се внезапно: почувствувах, че по тялото ми пропълзя нещо студено и тежко. Скочих на крака. Ракът — аз дори не можах да проумея веднага какво става — се изгуби навътре в палатката. След няколко секунди видях ярки електрически искри.

Омразният рак беше дошъл да търси метал направо при нас. Електродът му започна да реже ламаринения бидон с водата за пиене!

Бързо раздрусах Куклинг, събудих го и започнах объркано да му обяснявам какво става.

— Всички кутии в морето! Консервите и бидоните с водата в морето! — изкомандува той.

Почнахме двамата да мъкнем тенекиените кутии към морето и да ги нареждаме на дъното там, където водата стигаше до кръста ни. Пак там сложихме и всичките инструменти, които носехме.

Мокри и капнали от умора от всичко това, останахме да седим на брега чак до сутринта, без да си лягаме. Куклинг сумтеше тежко и в душата си аз се радвах, че и той си пати от своята измислица. Но сега аз го ненавиждах и силно му желаех още по-тежко наказание.

IV

Не помня колко време беше минало, откакто бяхме пристигнали на острова, но в един прекрасен ден Куклинг тържествено съобщи:

— Най-интересното ще започне сега. Целият метал е изяден.

Наистина обиколихме всички места, където по-рано имаше метални заготовки. Там не беше останало нищо. Покрай брега и сред храстите се виждаха празните ями.

Металните блокчета, калъпчета и сърца се бяха превърнали в механизми, които в огромно количество се щураха по острова. Движенията им бяха станали бързи и стремителни; акумулаторите им бяха заредени до краен предел, а енергия за работа не се изразходваше. Те безцелно обикаляха брега, пълзяха сред храсталака на платото, блъскаха се един в друг, а често и в нас.

Наблюдавах ги и се убеждавах, че Куклинг беше прав. Раците наистина бяха различни. Те се различаваха по размери, по големината на щипалките, по обема на устата работилница. Едни от тях бяха по-подвижни, други — по-малко. Изглежда, още по-голямо различие имаше във вътрешното им устройство.

— Е, хайде, време е да започнат да воюват — каза Куклинг.

— Вие сериозно ли говорите? — запитах аз.

— Естествено. За тази цел е достатъчно да им се даде да опитат кобалта. Механизмът е устроен така, че ако вътре попадне макар и незначително количество от този метал, то потиска, ако мога да се изразя така, взаимното им уважение.

На другия ден сутринта тръгнахме с Куклинг към нашия „морски склад“. Извадихме от дъното на морето поредната дажба консерви, вода и четири тежки сиви блокчета кобалт, с които инженерът се беше запасил за решаващия стадий на експеримента.

Когато Куклинг излезе на пясъка, вдигнал високо ръце с кобалтовите блокчета, веднага няколко рака го заобиколиха. Те не преминаваха границата на хвърляната от тялото му сянка, но се чувствуваше, че появяването на новия метал ги е обезпокоило много. Стоях на няколко крачки от инженера и с учудване наблюдавах как някои механизми се опитваха непохватно да подскочат.