Помислих, че е Куклинг.
— Инженере, какво правите тук? — извиках аз, като вървях към нашия подводен склад.
— Аз съм тук! — чух неочаквано гласа му някъде отдясно.
— Боже мой, къде сте?
— Тук — чух отново гласа на инженера. — Влязъл съм чак до брадичката във водата, елате при мен.
Влязох във водата и се спънах в нещо твърдо. Оказа се огромен рак, който беше забил там високите си крака.
— Защо сте влезли толкова надълбоко? Какво правите там? — запитах аз.
— Те ме преследваха и ме принудиха да вляза тук! — жално изписка шишкото.
— Преследваха ли ви? Кой?
— Раците.
— Невъзможно! А мен защо не ме преследват?
Отново се натъкнах на автомат, заобиколих го и накрая стигнах до инженера. Водата наистина стигаше до брадичката му.
— Разкажете ми какво е станало?
— И аз самият не разбирам — промълви той с разтреперан глас. — Както си спях, неочаквано един от автоматите ме нападна… Помислих, че е случайно… поотдръпнах се, но той отново взе да се приближава към мек и докосна лицето ми с щипката си… Тогава станах и се отместих. Той подире ми… Затичах се… Ракът след мен. Към него се присъедини още един… После — други… Цяла тълпа… И ето чак тук ме натикаха…
— Странно! Никога по-рано не се е случвало такова нещо — казах аз. — Но ако в резултат на еволюцията у тях се е изработил човеконенавистнически инстинкт, тогава те не биха пощадили и мен.
— Не знам — пресипнало отвърна Куклинг. — Но аз се страхувам да изляза на брега…
— Глупости — казах аз и го хванах за ръката. — Да вървим покрай брега на изток. Аз ще ви охранявам.
— Как?
— Ей сега ще идем до склада и аз ще взема някакъв тежък предмет. Чука например…
— Само не от метал — изстена инженерът. — По-добре вземете една дъска от сандъка или изобщо нещо дървено.
Потътрихме се бавно покрай брега. Когато стигнахме до склада, оставих инженера сам и се приближих до брега.
Чуха се силни плясъци по водата и познатото бръмчене на механизмите.
Металните твари бяха изтърбушили консервените кутии. Бяха се докопали до подводното ни хранилище.
— Куклинг, загубени сме! — извиках аз. — Изяли са всичките ни консервени кутии.
— Така ли? — изхленчи той. — Какво да правим сега?
— Ами че вие му мислете какво да правим сега. Това е заради вашата глупава измислица. Вие навъдихте този тип оръжие за диверсия и то ви харесваше. Сега сам сърбайте каквото сте дробили.
Заобиколих струпалите се автомати и излязох на сушата.
Тук, в тъмното, докато пълзях между раците, аз напипвах на пясъка и събирах парчета месо, консервирани ананаси, ябълки и още някаква друга храна и я пренесох на пясъчното плато. Ако се съди по количеството, което се търкаляше на брега, тези гадини добре бяха поработили, докато сме спали. Не намерих нито една цяла консервена кутия.
Докато аз се занимавах със събирането на остатъците от нашите провизии, Куклинг стоеше до брадичката във водата на двадесетина крачки от брега.
Бях толкова зает със събирането на остатъците от храната и толкова разстроен от случилото се, че забравих за неговото съществуване. Но скоро той ми напомни за себе си с пронизителен вик:
— Боже мой, Бад, по-скоро ми помогнете, те се докопват до мене!
Хвърлих се във водата и спъвайки се в металните чудовища, се насочих към Куклинг. И тук, на около пет крачки от него, се натъкнах на поредния рак.
На мен ракът не обърна никакво внимание.
— Дявол да го вземе, защо те не ви обичат? Та нали вие сте им баща, тъй да се каже — рекох аз.
— Не знам — хриптеше инженерът, като се задавяше от водата. — Направете нещо, Бад, за да ги изгоните. Ако се роди по-висок рак от този, аз съм загубен.
— На̀ ви една еволюция. Впрочем кажете ми кое е най-уязвимото място на тези раци? Как може да се повреди механизмът?
— По-рано трябваше само да се счупи параболичното огледалце или да се измъкне отвътре акумулаторът. А сега — не знам… Сега е необходимо специално изследване…
— Проклет да сте с вашите изследвания! — процедих през зъби и хванах предния тънък крак на рака, протегнат към лицето на инженера.
Автоматът заотстъпва назад. Намерих втория му крак и също го прегънах. Щипките се огъваха лесно като медна жица.
Тази операция явно не се хареса на металната гадина и тя започна да излиза бавно от водата. А ние с инженера продължихме нататък по брега.
Когато слънцето изгря, всички автомати излязоха от водата на пясъка и известно време се гряха на слънце. През това време аз успях да счупя параболичните огледала на гърба поне на сто и петдесет чудовища. Всички те престанаха да се движат.