Госпожа Хартър позвъни на прислужницата си Елизабет.
Елизабет беше висока суха жена на около шейсет години. Под привидната й студенина се криеше неподправено чувство на привързаност и любов към господарката й.
— Елизабет — обърна се госпожа Хартър към преданата си помощница, когато тя се появи, — спомняш ли си какво ти бях казала? Най-горното ляво чекмедже на писалището. Заключено е с дългия ключ с бял етикет. Готово ли е всичко?
— За какво, госпожо?
— За моето погребение — пресипнало отвърна госпожа Хартър. — Знаеш прекрасно за какво говоря, Елизабет. Самата ти ми помогна да подредя тези неща там.
Лицето на Елизабет странно промени израза си.
— О, госпожо — проплака тя, — не се занимавайте с тези неща. Точно си мислех, че напоследък изглеждате много по-добре.
— Рано или късно всички ще си отидем по реда — каза госпожа Хартър деловито. — Аз вече прехвърлих седемдесетте, Елизабет. Хайде, хайде, не бъди глупава. Ако наистина ти се плаче, върви и плачи другаде.
Елизабет се оттегли, подсмърчайки.
Госпожа Хартър я отпрати с признателен поглед.
— Стара неразумна глупачка, но предана — каза си тя, — много предана. Колко ли й бях оставила — сто лири или само петдесет? Сигурно сто. Толкова отдавна е при мен.
Този въпрос безпокоеше старата дама и на другия ден тя седна и написа писмо до адвоката си, в което го молеше да й изпрати завещанието, за да провери нещо в него. Същия ден по обяд Чарлз каза нещо, което я порази.
— А, да не забравя, лельо Мери — започна той. — Кой е онзи смешен стар чичко горе в стаята за гости? Имам предвид портрета над камината. Старото конте с кожен шлем и бакенбарди?
Госпожа Хартър го изгледа строго.
— Това е чичо ти Патрик като млад — каза тя.
— О, прощавай, лельо Мери, много съжалявам. Не исках да те наскърбя.
Госпожа Хартър прие извинението, свеждайки достойно глава.
Чарлз продължи с доста несигурен тон:
— Чудех се само. Знаеш ли — той спря нерешително и госпожа Хартър рязко попита:
— Е? Какво щеше да кажеш?
— А нищо — бързо измърмори Чарлз. — Впрочем — нищо, което да има някакъв смисъл за теб.
За момент старата дама остана безмълвна, но същия ден по-късно, когато бяха сами, тя отново подхвана обедната тема.
— Бих искала да ми кажеш, Чарлз, какво те накара да ме попиташ за онзи портрет на чичо ти.
Чарлз изглеждаше смутен.
— Казах ти, лельо Мери. — Нищо повече освен глупавото ми въображение, но това е напълно абсурдно.
— Чарлз — заяви госпожа Хартър с деспотичния си глас. — Настоявам да ми кажеш.
— Добре, скъпа лельо, щом искаш. Стори ми се, че миналата нощ го видях — искам да кажа, мъжа от портрета — да наднича от крайния прозорец на горния етаж точно когато си идвах по пътеката. Вероятно е било някакво отражение от прозорците. Чудех се кой ли може да бъде: лицето имаше вид на човек от ранния викториански период, ако разбираш какво искам да кажа. После Елизабет каза, че в къщата няма нито гости, нито други посетители, а след това, когато се качих до стаята за гости, видях портрета над камината. Моят човек оживял. Лесно си обясних случая: подсъзнанието или кой знае какво. Навярно няколко дена преди това несъзнателно съм видял портрета и после просто съм си въобразил, че виждам лицето на прозореца.
— Крайния прозорец, казваш? — живо запита госпожа Хартър.
— Да, защо?
— Така — отвърна госпожа Хартър. Независимо от думите си обаче тя се разтревожи.
Едно време тази стая беше съблекалнята на мъжа й.
Същата вечер Чарлз отново не беше вкъщи и госпожа Хартър седеше и слушаше радиото в трескаво нетърпение. Чуе ли пак тайнствения глас, за последен път ще се убеди, че може да има контакти с друг свят.
Сърцето й затуптя ускорено, но тя не се изненада, когато се появи същата пауза и след обичайния интервал от мъртво мълчание наново проговори слабият, далечен ирландски глас.
— Мери, вече си готова, нали. В петък ще дойда за теб. Петък в девет и половина. Не се страхувай — няма да почувстваш никаква болка. Бъди готова.
После, почти прекъсвайки последната фраза, музиката на оркестъра отново зазвуча, шумна и нестройна. За миг-два госпожа Хартър остана неподвижна. Лицето й бе побеляло, а около устните изглеждаше посърнало и изпито.
Изведнъж тя се изправи и седна до писалището си. С разтреперана ръка написа следните редове: