— Най-добре ще е да започнем постепенно. Мога ли първо да те поканя на вечеря? За моя сметка — от резервите за черни дни.
— Ще трябва и Карл да дойде с нас и да огледа ресторанта. Обикновено се храня в бюфета на „Америкол“.
— Този Карл подслушва ли?
— Не — отвърна тя.
— Портиерът каза, че бил яко момче.
— Пазят ме, макар да не ми харесва. Ако искаш, можем да ядем тук. А после ще излезем да се разходим в градината на покрива. Имам готова салата, мога да приготвя някои интересни неща. — Тя се обърна и тръгна към кухнята.
Мич я последва, като пътем разглеждаше картините по стените — Максфилд Париш, Едмънд Дюлак, Артър Ракъм, семейни портрети. Никъде не видя снимка на починалия й съпруг. Може би я държеше в спалнята.
— Понякога и аз обичам да готвя — подметна той. — Действа ми успокояващо.
— Какво ще пием — вино?
— Добре ще ми дойде — каза той. — Малко съм нервен.
— Аз също — призна Кайе и протегна ръце да му покаже. Пръстите й леко трепереха. — Така ли действаш на всички жени?
— Не — отвърна той.
— Глупости. Миришеш много хубаво.
Бяха само на крачка един от друг. Мич я докосна по брадичката и я повдигна. Целуна я нежно. Тя се отдръпна леко, стисна го на свой ред за брадичката и го целуна по-силно. После повдигна лекичко пръсти и докосна бръчиците около очите му.
— Какво помирисвам сега? Чакай да позная. Знаеш ли, миришеш на лъв.
— А ти на дъжд — отвърна игриво той. — Гладна ли си?
Тя отстъпи назад.
— Прав си. Добре ще е да хапнем. Но първо ще пийна малко вино. Ти къде си се настанил?
— Ами сигурно ще спя в студентското общежитие.
Тя отпи от чашата, облиза устни, приближи се до него и го целуна по устните.
— Остани тук.
— А какво ще си помисли якото момче отвън?
Тя го целуна пак и го прегърна, все още стиснала шишето. Малко от виното се разля по роклята й.
— Не зная кога да спра — това ми е лошото — промълви в ухото му.
— И на мен също — засмя се Мич. — Но знам как да съм внимателен.
— Това е от възрастта, нали? — попита тя и задърпа ризата от панталоните му.
По-късно, докато лежеше задъхан до нея, той отново долови аромата на тялото й. За първи път от много години беше щастлив.
— Какво ли е да си неандерталец? — попита Кайе. Здрачът навън се сгъстяваше. Зад прозорците се дочуваше приглушеният тътнеж на улицата.
— Вече говорихме за това — отвърна Мич и се подпря на лакът.
— В Сан Диего — кимна тя. — Спомням си. Говорихме, че са носели маски. Ти смяташе, че той я е обичал.
— Така е — потвърди той.
— Имало е нещо особено в детето. Нещо различно. Спомняш ли си застреляната жена пред сградата на НЗИ? Приятелят й не вярваше, че детето е от него. Повечето жени предпочитат да направят аборт, отколкото да поемат риска. Точно затова ще изкарат на пазара антибебе хапчето. Ако с ваксината възникнат проблеми, това ще е единственият ни шанс.
— Не може ли да не говорим за това?
— Развалих ли ти настроението?
— Ммм-хъммм.
— Което значи да. Не бива да се крием зад изкуствено вдигнати стени. Ще останеш ли тази нощ?
Мич я целуна лекичко по бузата, челото и гърдите.
— Изглежда ми по-приятно от студентското общежитие.
— Прегърни ме — рече Кайе.
Когато се събуди, беше тъмно. Мич се бе сгушил до нея. Тя се надигна, запали нощната лампа и го погледна. Не беше красив като Сол, но от друга страна, бе честен и открит.
Кайе стана, облече си халата, отиде в кабинета и седна на бюрото. Първо извади един от бележниците си и прегледа финансовото си състояние.
От продажбата на къщата, земята и спестяванията имаше шестстотин хиляди долара. Ако напуснеше „Америкол“ и Работната група, щеше да може да живее комфортно години.
Прекара още няколко минути над сметките преди да спре и да се огледа.
— Това е глупаво — промърмори тя. — Какво всъщност правя? Какво съм замислила, дявол го взел?
Вече беше решила. Щеше да помоли Мич да остане да живее при нея. Чувстваше се добре с него. Той изглеждаше така, сякаш знае какво прави, и може би наистина знаеше.
Тя чукна леко с молива по гладката повърхност на бюрото, извади чист лист и започна да пише. Моливът едва докосваше хартията, следвайки полета на мисълта й. Скицираше схеми на хромозоми 18 и 20, които според началните схващания имаха връзка с АЧЕРВ-гените и преди това с ЧЕРВ, но впоследствие се оказа, че не притежават характеристиките на ретровирусни фрагменти. Трябваше да прегледа по-внимателно тези места, тези разпръснати фрагменти, да провери дали си съвпадат и как се проявяват. Не биваше повече да отлага тази задача. Утре щеше да е най-подходящият момент.