— Въпреки това трябва да им кажа — заяви тя и затръшва вратата. — Става въпрос за етика, Кристофър.
— Така е — кимна той зад прозореца.
Докато караше, се замисли какво да прави през следващите две седмици. В лабораторията не можеха да се похвалят с особен напредък. Анализите на ембрионални тъкани и плацента, пратени от Франция и Япония, показваха намален имунен отговор към всички варианти на вирусна инфекция. От 110-те проследени досега второстадийни бременности нито една не бе завършила с успешно раждане.
Време беше да се вземе някакво решение. Някакъв план, който да препоръчат на политиците, насока за действие.
Може би нямаше да успее да прикрие истината. Всъщност чудно бе как досега тя бе оставала на заден план. Нима всички бяха слепи за новата проява на еволюцията?
Беше захвърлил на седалката до себе си купчината писма, които бе взел от кабинета си в Атланта. Не му остана време да ги прегледа по време на полета. Извади един плик и изруга под нос. Как не го бе видял веднага? Пощенската марка и надписът бяха различни: Доктор Леонид Шугашвили, Тбилиси, Република Грузия.
Разкъса плика. Отвътре изпадна малка черно-бяла фотография. Той я вдигна: фигури пред стара паянтова дървена къща, две жени с рокли и мъж с комбинезон. Изглеждаха стройни, или може би бяха измършавели, не се виждаше ясно. Лицата им бяха неясни.
Дикън зачете писмото:
„Скъпи доктор Кристофър Дикън,
Получих тази снимка от Атсарийския автономен регион, който вие може би наричате Аджария. Била е направена преди десет години, близо до Батуми. Това са единствените оцелели от чистките, към които вие проявявахте голям интерес. Някои от тях все още са живи. На снимката не се вижда почти нищо. Хората говорят, че били спуснати с НЛО, но това са глупости.
Ще ги потърся и ще ви известя, ако успея да ги открия. Парите обаче не достигат, ще се радвам на известна финансова подкрепа от вашата организация. Аз също съм силно заинтригуван. Не вярвам това да са «ужасните снежни човеци», а истински същества! Все още не съм информирал вашия център в Тбилиси. Само на Вас имам доверие.
Дикън разгледа отново снимката. Не ставаше за доказателство. Вятър работа.
„Смъртта язди на кон бледен и посича бебета наляво и надясно — помисли си той. — А аз съм се съюзил с отбор кукувци и алчни за пари ексцентрици.“
52.
Балтимор
Докато Кайе се къпеше, Мич се свърза със своя апартамент в Сиатъл. Набра кода и прослуша записаните в телефонния секретар съобщения. Имаше две позвънявания от баща му, едно от мъж, който не се бе представил, а след това бе звънял Оливър Мъртън от Лондон. Той преписа номера на Оливър тъкмо когато Кайе излизаше от банята.
— Кой се обажда? — попита тя.
— Никой. Проверявах си съобщенията.
— От стари гаджета?
— От баща ми, някой, който е останал инкогнито, и от Оливър Мъртън.
Кайе повдигна вежди.
— Повече щях да се зарадвам на някое старо гадже.
— Оливър се интересува дали бих отишъл в Бересфорд, Ню Йорк. Иска от мен да се срещна там с някого.
— С някой неандерталец?
— Казва, че щял да уреди пътуването и настаняването.
— Звучи чудесно.
— Още не съм се съгласил. Нямам никаква представа какво е намислил.
— Той знае доста за моята работа — отбеляза Кайе.
— Можеш да дойдеш с мен — каза той със скрита надежда.
— Още не съм приключила тук. Чака ме доста работа. Ще ми липсваш, ако отидеш.
— Защо да не му се обадя? Ще го попитам какви са тия загадки.
— Чудесно — кимна Кайе. — Обади се, а аз ще направя чай.
Отне му само няколко секунди да се свърже през океана. Сигналът от другата страна бе по-нисък и протяжен. След третото позвъняване се чу задъханото:
— Мамка му, късно е и съм зает. Кой се обажда?
— Мич Рейфълсън.
— Хубаво. Ще изчакаш само да се наметна. Не обичам да разговарям полугол.
— Какво ти полугол — чу се развеселен женски глас. — Гол си, както майка те е родила. Защо не им кажеш, че си с бъдещата си жена?
— Шшшт — към жената. — Мич, излизам от стаята. Трябва да разговаряме насаме.
— Обаждам се от Балтимор.
— Това колко далеч е от Бетезда?
— Доста.
— НЗИ улови ли те вече в примката си?