Кайе шумно си пое дъх. За миг й се стори, че е застанала на върха на висока скала. Транскрипционните фактори трябваше да са специфични за различните варианти на ГПК. Това означаваше, че има повече от един генен код за големия протеинов комплекс.
Повече от една станция на Радиото на Дарвин.
Предната седмица Кайе бе поискала да й предоставят възможно най-точното подреждане на стотина гени върху няколко хромозоми. Шефът на геномната група й бе обещал да й ги прати тази сутрин. И си беше свършил работата добре. Още от пръв поглед тя забеляза някои интригуващи прилики. Но при толкова много информация първият поглед не беше достатъчен. С помощта на една локална софтуерна програма, наречена „МЕТАБЛАСТ“, тя се зае да търси поредица от гени, приблизително подобни на добре познатия ГПК-ген върху хромозома 21. Поиска и получи разрешение за използване на допълнителни компютърни мощности от главния компютър на корпуса.
Когато търсенето приключи, Кайе разполагаше със съчетанията, които се бе надявала да открие, плюс още стотина подобни, всички заровени в така наречената отпадъчна ДНК, всеки с някакво отличие, предлагащо различна комбинация от инструкции, различен набор от стратегии.
ГПК-гените се срещаха често из двайсет и двете човешки автозоми — хромозомите, в които не бе кодирана информацията за пола.
— Резервни — промърмори Кайе, изправи се и закрачи из стаята. — Алтернативни — добави тя и се озърна, сякаш се боеше да не я чуят. — Божичко! Сега пък какво ми хрумна?
В сегашната си форма АЧЕРВ не работеше както трябва. Новите бебета умираха. Експериментът — създаването на нов вид — се опорочаваше от външни фактори, други вируси, неопитомени от хилядолетия, за да станат част от човешкия генен инструментариум.
Беше открила и друго звено във веригата от доказателства. Който иска съобщението му да пристигне, праща вестоносци. А вестоносците могат да носят различни съобщения. Със сигурност един сложен механизъм, управляващ формулировката на цял един вид, не би разчитал само на едно съобщение и на един негов приносител. Той би създал цяла взаимосвързана мрежа, за да избегне всяка случайна пречка, възникнала по пътя.
Това, което търсеше, можеше да обясни грамадното количество човешки ендогенни ретровируси и други подвижни елементи — все предназначени да гарантират ефективното и успешно преминаване към нов фенотип, нова човешка вариация. „Ние просто не знаем как работи този механизъм. Той е толкова сложен… вероятно ще е нужен цял човешки живот, за да бъде разбран.“
Това, което най-много я безпокоеше, бе, че в настоящата ситуация подобни резултати можеха да бъдат разбрани погрешно.
От съседната стая долетяха приглушени гласове. Единият час бе преминал неусетно. Тя се надигна и сви на руло разпечатката със списъка на кандидатите. Смяташе да ги отнесе на Джаксън, длъжна беше да го направи. След това възнамеряваше да разговаря с Дикън. Налагаше се да уговорят ответна тактика.
Смъкна палтото от закачалката и си го наметна. Готвеше се да излезе, когато на вратата застана Джаксън, Кайе го погледна изумено — никога досега не бе идвал в лабораторията при нея. Изглеждаше изморен и угрижен. И също носеше някаква разпечатка.
— Реших да кажа първо на теб — поде той и размаха хартията под носа й.
— Какво да ми кажеш?
— Че си на погрешен път. АЧЕРВ мутира.
Кайе завърши деня с тричасов рунд от срещи със старшия състав и асистентите — обсъждаха сроковете и темпото на изпълнение на различни проекти в кипящия живот на грамадната корпорация. Нескритото задоволство на Джаксън от новините, пратени от Германия, в началото я подтикна да премине в атака, но вместо това тя само му се усмихна и отвърна, че вече работи върху този проблем, след което си тръгна… за да се изправи пет минути по-късно пред огледалото и своя образ в дамската тоалетна.
От „Америкол“ продължи пеша до жилищната сграда, следвана от неизбежния и бдителен Бенсън; питаше се дали миналата нощ е била само сън. Портиерът отвори голямата стъклена врата, усмихна се любезно и на двамата, а на агента дори кимна съзаклятнически.
Когато отключи вратата на 2011, Кайе за миг си помисли, че Мич си е тръгнал, и сърцето й замря. Но той, разбира се, беше там и излезе да я посрещне, като се вгледа в лицето й, преди да я прегърне нежно.
— Стисни ме, докато изпищя — помоли го тя. — Абсолютно отвратителен ден. Играта взе да загрубява.
— Разкажи ми — подкани я той.
— Струва ми се, че греша. Че всички ние грешим. Зная, че не е така, но всички се опитват да ме убедят в обратното.