— В това няма никакъв смисъл — каза Мич.
— Така е! Аз го предсказах, знаех, че ще се случи, но веднага щом се започна, те се нахвърлиха върху мен. Джаксън се нахвърли върху мен. Не съм разговаряла с Мардж Крос, но…
На Мич му трябваха няколко минути, за да узнае всички подробности, макар че не разбираше и половината от онова, което му казваше. Накратко: Кайе подозираше, че новите прояви на АЧЕРВ стимулират нови вариации на ГПК, големи протеинови комплекси, в случай че първият сигнал от Радиото на Дарвин не е достатъчно ефективен или се е сблъскал с непредвидими трудности. Джаксън и почти всички останали смятаха, че са открили мутирали форми на АЧЕРВ, може би дори вирулентни.
— Радиото на Дарвин — повтори Мич, сякаш предъвкваше термина.
— Сигналният механизъм. АЧЕРВ.
— Хм. Сега вече виждам известен смисъл в обяснението ти.
— Защо чак сега? Моля те, кажи ми, че не съм се побъркала и че не греша.
— Събери всички факти на едно място — посъветва я Мич. — Прекарай ги отново през научната мелница. Знаем, че промените понякога започват с малки скокове. Благодарение на мумиите от Алпите знаем, че АЧЕРВ е активен при хора, които създават нови видове. Еволюционното изменение е доста рядко срещано явление, дори в исторически мащаб, а АЧЕРВ бе открит съвсем наскоро от медицинската наука. Ако АЧЕРВ и еволюцията не са свързани, тогава съвпаденията стават твърде много.
Тя разроши косата му с пръсти.
— Благодаря ти, че си тук. Ти ми даваш сили. Какво прави днес?
— Позвъних на няколко места. Утре ще взема влака за Ню Йорк, за да се срещна е Мъртън и мистериозния непознат от Австрия. Мъртън описва мястото на срещата като „чудесна, макар и позанемарена стара къща“. След това пак с влака към Олбъни — за интервюто в университета.
— И защо в къща?
— Понятие нямам.
— Ще се върнеш ли?
— Ако ме искаш.
— О, искам те, и още как. За това не се безпокой — отвърна Кайе. — Едва ли ще имаме много време за мислене, камо ли за притеснения.
— Военновременните връзки са най-сладки — засмя се той.
— Утре ще е още по-гаден ден — оплака се тя. — Джаксън ще се погрижи да затвърди позициите си.
— Остави го. В далечна перспектива едва ли някой ще е в състояние да спре процеса. Да го забави — да, но не и да го спре.
55.
Вашингтон
Дикън стоеше на стълбите на Капитолия. Макар че вечерта бе топла и приятна, той потръпваше, сякаш му беше хладно, заслушан в наподобяващия морски прибой екот на човешки гласове. Никога не се бе чувствал толкова изолиран и самотен, макар че около голямата кръгла сграда се бяха събрали над петдесет хиляди души. Тълпата се люшкаше към барикадите в подножието на стъпалата, между вдигнатите поне десетина трибуни, от които непрестанно кънтяха гласовете на ораторите.
Дикън бе прекарал целия си живот в преследване на различни болести: опитваше се да разбере начина, по който въздействат на хората, като действаше така, сякаш самият той е неуязвим. Благодарение на опита си и малко късмет нито веднъж не бе заболявал от нещо по-сериозно от блатна треска. Винаги бе гледал на себе си като на откъснат от реалността субект, издигнат над останалите и притежаващ безкрайно съчувствие към страданието им. Самоизмамата на образования глупак-интелектуалец.
Сега вече виждаше живота в друга светлина. Масата беше тази, която движеше света. Ако масата не разбира, тогава нищо от това, което вършеха той, Огюстин или Работната група, не можеше да има съществено значение. Гласовете, които вятърът донасяше до ушите му, виняха правителството и държавните органи за смъртта на невинни деца и обявяваха началото на „новия антибебе геноцид“.
Малко преди това Дикън успя да се пребори с внезапно споходилото го желание да се обади на Кайе Ланг. „Тази история е приключила“, реши той.
Спусна се по стълбите, подминавайки репортерските екипи, камерите и групичките служители в сини и кафяви костюми. Полицията и националната гвардия бяха твърдо решени да държат множеството встрани от Капитолия, но не пречеха на отделни хора да се присъединяват непрестанно към тълпата.
Вече бе видял доста сенатори да слизат по стълбите и да се сливат с тълпата. Сигурно усещаха, че сега не е моментът да се делят, да играят самостоятелно. Мястото им — смятаха — е сред народа. Храбреци или лицемери?
Дикън прекачи една от барикадите и си запробива път през демонстрантите. Имаше желание да се зарази от тяхната треска, за да разбере симптомите. Беше надникнал надълбоко в себе си, но не бе харесал онова, което бе видял. По-добре да е един от войниците на предната линия, частичка от масата, да чува думите й и да вдъхва миризмите й, за да се върне заразен и да анализира и разбере онова, което може да му бъде полезно.