Това щеше да е нещо като разговор. Краят на болката и разделението. И ако масата го погубеше, сигурно си го е заслужавал.
Младите жени в тълпата бяха с разноцветни маски. Всички мъже носеха черни или бели маски. Мнозина имаха ръкавици, дори цели защитни костюми, снабдени с носови филтри.
Хората се смееха и почти не слушаха оратора от близкия подиум — някакъв водач на партия за защита на гражданските права от Филаделфия с нисък сладникав глас.
— Някои твърдят, че тази болест е дошла от Африка — говореше ораторът, — но болните сме ние, не африканците. Други крещят, че самият дявол е излязъл на Земята, за да ни порази, че това е предречено, че е наказание…
Дикън се отдалечи и трескавият глас се изгуби сред шумотевицата. Евангелистът бе ярко осветен от прожектори: едър запотен мургав мъж със строг официален костюм. Размахваше ръце в обиграни жестове и караше тълпата да се моли и да търси отговорите дълбоко в себе си.
Дикън се сети за баба си, която обичаше да ходи на такива сборища.
Стъмваше се и той почувства нарастващото напрежение на тълпата. Някъде извън обсега на слуха се случваше нещо, нещо бе казано. Мракът отключваше други настроения сред множеството. Градските светлини озаряваха всичко в нови, ярки и нереални цветове. Той вдигна глава и забеляза кръжащите в небето хеликоптери, бръмчащи като насекоми. За миг си помисли, че ще ги посипят с капсули сълзотворен газ, че ще стрелят по тях, че полицията и армията ще се опитат да ги разпръснат.
Импулсът пристигна като приливна вълна. Тълпата отново се задвижи, първо в едната посока, сетне в противоположната, и той я следваше, преплитайки крака, сякаш изпълняваше някакъв чуден танц.
Сега вече инстинктите му за съхранение му крещяха, че е време да прекрати тази игра с огъня и да се измъкне от неовладения поток. Един от близките говорители ги предупреждаваше нещо. Човекът в множеството до него изруга и се провикна:
— Вече не е само онази болест. Казаха го по новините. Има и нова чума!
Жена на средна възраст държеше в ръката си портативно телевизорче. Тя го вдигна, за да могат и други да следят новините от екранчето. Дикън не чуваше ясно думите.
Той се измъкна до края на тълпата, бавно и внимателно, сякаш крачеше през нитроглицерин. Ризата и сакото му бяха подгизнали от пот. Застанали извън тълпата, зяпачите бяха усетили промяната в настроението и очите им се стрелкаха изплашено. Тълпата сякаш се поуспокои. Вече беше нощ, на небето грееха звезди.
Дикън отново спря в подножието на Капитолия, на трийсетина метра от барикадите, където беше стоял преди час. Конни полицаи, мъже и жени, бавно яздеха по външния край на охранявания периметър. Бяха десетина. Никога досега не бе виждал толкова много накуп. Войниците от националната гвардия бяха отстъпили назад в не особено плътен кордон. Ако се съдеше по спокойния им вид, не очакваха някакви сериозни безредици. Нямаха шлемове, нито щитове.
Шепнещи гласове от съседите му:
— … не бих могла…
— … децата имат право…
— … внук ми ще…
— … последното поколение…
— … да спрем…
После внезапно се възцари тишина. Дикън бе съвсем близо до края на множеството, пътя му препречваха само петима мъже. Но те отказваха да му направят път. Лицата им бяха каменни, вглъбени, изплашени. Невежи.
Мразеше ги. Искаше му се да им смаже физиономиите. Вместо това в него проговори навикът.
— Ако обичате. — Никакъв отговор. Тълпата имаше свой, единен ум, той усещаше пулсирането му. Тълпата чакаше, твърдо решена, единна.
На изток блесна светкавица, последвана след секунди от тътнеж. Първите капки достигнаха отсамния край на стълпотворението. Хиляди лица се вдигнаха нагоре.
Той долови нетърпението на присъстващите. Скоро нещо щеше да се случи. Щеше да настъпи промяна.
Заваля изведнъж. Дъждът веднага се усили. Хората вдигнаха ръце нагоре. На лицата се появиха усмивки. Други се оглеждаха замаяно, сякаш не знаеха къде са попаднали.
Тълпата се разтвори и неочаквано го изхвърли пред барикадите и полицаите.