— Господи! — възкликна един от постовите и в този миг тълпата започна да се катери по барикадите. Конните полицаи се опитаха да я оттласнат, да си проправят път през нея. Изпищя жена. Тълпата се люшна и погълна полицаите, преди да успеят да вдигнат палките си и да извадят оръжията. Един кон бе изблъскан нагоре по стълбите, препъна се и се сгромоляса върху тълпата, после се претърколи настрани.
Дикън затича нагоре по стъпалата между охраната, която не му обърна внимание. Беше щастлив, че се е отървал от невидимите пипала на тълпата. Но тя го следваше по петите и той трябваше да ускори крачка, за да се отдалечи от зловещото й дихание.
56.
Ню Йорк
Мич видя заглавията на стелажа за вестници на гара Пен:
Беше прекарал предната вечер с Кайе, вечеряха на свещи, после се любиха. Много романтично, в крайно неподходящ момент. Бяха се разделили само преди час: Кайе остана да се облича.
Той си купи вестник и се качи на влака. Щом се настани на мястото си, влакът потегли и докато набираше скорост, Мич се зачуди дали Кайе е в безопасност и дали размириците не са били организирани.
Народът бе проговорил, или по-скоро — бе изръмжал. Имаше много неща, за които можеше да бъде винен Вашингтон. Президентът бе свикал съвещание със съветниците по националната сигурност, обединеното командване и главите на правосъдието. За Мич това звучеше като подготовка за обявяване на военно положение.
Сега не беше време да пътува за срещата с Мъртън. Не можеше да си представи как ще разговаря с тайнствения непознат, нито как ще преподава на студентите.
Мич сгъна вестника, надигна се и тръгна към редицата телефони в дъното на вагона. Позвъни у Кайе, но тя вече беше излязла, а не смяташе за уместно да я безпокои в „Америкол“.
Той въздъхна и се върна на мястото си.
57.
Балтимор
Дикън се срещна с Кайе точно в десет в бюфета на „Америкол“. Началото на конференцията бе определено за шест, в последния момент към посетителите бяха добавени вицепрезидентът и научният съветник.
Дикън изглеждаше ужасно. Не беше мигнал цяла нощ.
— Сега е моят ред да съм баскетболен кош — оплака се той. — Мисля, че дебатите приключиха. Вече сме вън от играта. Не ни остава друго, освен да викаме колкото ни глас държи, но се съмнявам някой да ни чуе.
— А къде остана истинската наука? — попита Кайе. — Нали се опитваше да изясниш нещата около намесата на херпес-вируса.
— АЧЕРВ мутира — отвърна Дикън и започна да удря ритмично с пръст по масата.
— Това вече ти го обясних.
— Да беше успяла да докажеш, че е мутирал преди много време. Това е само един човешки ретровирус, доста старичък, с бавен, но доста хитър начин за възпроизвеждане.
— Кристофър…
— Ще имаш възможност да се изкажеш — прекъсна я Дикън, допи кафето и се надигна от масата. — Не го обяснявай на мен. На тях го обясни.
Кайе го погледна ядосана и учудена.
— Изглежда си си променил мнението.
— Започнах с търсенето на един вирус. Твоите статии, работата ти подсказваха, че зад него може да стои нещо друго. Това се нарича погрешна следа. Работата ни е да дирим доказателства, а когато са неоспорими, трябва да забравим личните си предпочитания.
— Все пак искам да ми кажеш, че всичко е заради науката. Кажи ми, че си се обадил на Мич след първата ни среща в Сан Диего.
— Не съм.
— И защо?
Дикън я погледна.
— След снощните събития на Капитолия чувствата ни нямат никакво значение, Кайе.
— Така ли?
— Не мога да представя на Огюстин човек като Мич и да твърдя, че в него се крие решението на нашия проблем. Мич разполага с интересна информация, но тя само доказва, че АЧЕРВ е с нас от много време.
— Той повярва и на двама ни.
— По-скоро повярва на теб — каза Дикън. Не смееше да я гледа в очите.
— И това ли те накара да промениш мнението си?
— А теб? Дори не мога да се изпикая, без някой да докладва, че съм ходил в кенефа. А ти — ти вкара Мич в апартамента си.
Кайе сви устни.
— Огюстин ли ти каза, че съм спала с Мич?
Дикън остана невъзмутим.
— Мразя тези гадости като всички нормални хора. Но изглежда, няма друг начин!
— Според кого? Според Огюстин?
— Огюстин също се опари. Ние сме в криза. За Бога, Кайе, трябваше вече да си дадеш сметка за това.