— Никога не съм твърдяла, че съм светица, Кристофър! Не вярвах обаче, че ще ме изоставиш, след като ти ме забърка в тази каша.
Дикън сведе глава и въздъхна.
— Надявах се да бъдем партньори.
— Партньори в какво, Кристофър?
— Виждах в теб… интелектуален събеседник.
— И приятелка?
За миг лицето на Дикън придоби изражението на малко момченце, което са хванали натясно. Кайе въздъхна. Нямаше смисъл да му се сърди — очевидно просто не бе оценила дълбочината на чувствата му.
— Никога не си ми признавал, че изпитваш нещо повече от любопитство — каза тя.
— Защото съм муден и не обичам да разкривам това, дето ми е на душата — отвърна Дикън. — Не мога да те виня, че не си се досетила.
— Но те нараних с това, че избрах Мич.
— Не мога да отрека, че ме заболя. Което не повлия на научната ми преценка.
Кайе поклати глава.
— Какво можем да спасим сега?
— Иди да представиш доказателствата си. Не вярвам обаче да са чак толкова необорими — Той се обърна и излезе от бюфета.
Кайе отнесе чинията и чашата си до шубера. След това си погледна часовника. Трябваше да поговори с Луела Хамилтън. Би могла да отскочи до НЗИ и да се върне навреме.
Обади се на охраната и поръча кола.
58.
Бересфорд, Ню Йорк
Мич излезе от старинната, боядисана в бяло сграда на гарата, засенчи очи от слънцето и се огледа. Беше единственият, който слезе от влака в Бересфорд.
Миришеше на прясно окосена трева и нагорещен асфалт. Той се огледа: очакваше някой да го посрещне, очакваше да види Мъртън. Онази част от градчето, която се виждаше отвъд моста, се състоеше предимно от стари къщи и малки магазинчета.
Една черна лимузина спря на паркинга и от нея слезе червенокос мъж. Погледна към гарата и махна с ръка.
— Казва се Уилям Дейни. Притежава половината град — по-скоро семейството му. Имат имение на около десетина минути оттук, което може да си съперничи с Бъкингамския дворец.
Мич слушаше Мъртън, докато журналистът управляваше колата по виещия се път между двата реда плътно засадени дръвчета. Слънцето хвърляше златисти отблясъци върху шосето. От пет минути не бяха срещали друга кола.
— Дейни се е занимавал с ветроходство. Потрошил няколко милиона за суперскъпа състезателна яхта, но не могъл да се представи добре в нито една гонка. Това било преди двайсетина години. А след това открил антропологията. Проблемът е, че мрази калта. Обича водата, а мрази калта, мрази копането… Обичам да карам кола в Америка — смени неочаквано темата Мъртън. — Почти като в Англия е, дори мога да разчитам на шофьорските си инстинкти. Той хвърли поглед на Мич и се засмя. — Жалко за размириците. В Англия положението все още е относително спокойно, но предполагам, че скоро правителството ще бъде сменено. Милият ни стар министър-председател не е много в час. Все още си мисли, че най-сериозният проблем на страната е преминаването към евровалута. Мрази гинекологичния аспект на настоящата криза. Как е господин Дикън? А госпожа Ланг?
— И двамата са добре — отвърна Мич. Не искаше да разговаря на тази тема. Харесваше Мъртън, но не и начина, по който журналистът се вреше навсякъде — дори в личния му живот.
Имението на Дейни беше триетажен дворец от сив камък, до който водеше покрита с червена сгурия алея. Неколцина градинари се занимаваха с дръвчетата и декоративните храсти, а когато приближиха къщата, им помаха стройна възрастна жена с бричове и ботуши за езда.
— Това е госпожа Дейни, майката на нашия домакин. Много приятна старица. Не влиза много често в стаите на сина си.
Мъртън паркира пред широкото стълбище и каза:
— Вече се събрахме всички. Аз, ти, Дейни и хер професор Фридрих Брок, бивш служител на Инсбрукския университет.
— Брок?
— Да. Каза ми, че сте се срещали.
— Така е. Веднъж.
Влязоха в просторна гостна, облицована с тъмно дърво. Подът бе от мрамор, покрит с ръчнотъкан китайски килим. В единия му край, в сянката, зад заслепяващата светлина на високите прозорци, стоеше висок мъж.
— Уилям, това е Мич Рейфълсън — представи го Мъртън, подхванал Мич за лакътя.
Мъжът от сянката протегна ръка и тя попадна в лъчите на слънцето. На пръстите му лъщяха три златни пръстена. Здрависаха се.
Дейни беше около петдесетгодишен, със загоряло от слънцето лице, посребрели коси и широко чело. Имаше мънички, перфектно оформени устни, които лесно се усмихваха, тъмнокафяви очи и гладки бебешки бузи. Раменете му под сакото бяха широки, а ръцете — мускулести.