Отговори нисък, басов глас.
— Извинете, мога ли да говоря с госпожа Хамилтън?
— Тъкмо сядахме да ядем — отвърна мъжът. — Кой я търси?
— Кайе Ланг. Доктор Ланг.
Мъжът промърмори нещо и се провикна: „Луела!“ Чуха се други гласове. След няколко секунди Луела Хамилтън вдигна телефона.
— Албърт каза, че ме търси Кайе Ланг. Вие ли сте, докторе?
— Аз съм, госпожо Хамилтън.
— Кайе, вече се прибрах у дома и не желая повече да ме преглеждат.
— Исках само да те уведомя, че вече не съм в Работната група.
— И защо напусна, Кайе?
— Пътищата ни се разделиха. Сега съм тръгнала на запад. Безпокоях се за теб.
— Няма за какво да се тревожиш, миличка. Албърт и децата са добре и всичко е наред.
— И въпреки това бях неспокойна. Много мислих за вас.
— Е, доктор Липтън ми даде таблетки, дето убиват бебето, преди да стане твърде голямо. Нали знаеш за хапчетата?
— Да.
— Не съм казала на никого, но двамата с Албърт го обсъдихме и решихме да продължаваме докрай. Той каза, че вярва на това, дето го говорят учените, ама не съвсем. Тъй че, Кайе, скоро ще си имаме бебенце. То си е наше, каквото и да излезе, и ще му дадем шанс да си опита късмета в живота.
— Радвам се да го чуя, Лу.
— Така значи? Интересно ли ти е какво ще излезе?
Кайе се засмя, но през сълзи.
— Малко.
— Искаш да видиш бебето като се пръкне, тъй ли?
— Искам да купя и на двама ви подарък.
— Много мило. Тогава защо не си намериш някого да си направите и вие едно бебче и после ще си ходим на гости да ги сравняваме? Аз също ще ти купя подарък — добави тя без сянка на обида или яд.
— Може и да го направя, Лу.
— С теб ще се разберем, миличка. Благодаря, че се сещаш за мен и не ме смяташ за голяма лабораторна мишка.
— Може ли пак да се обадя?
— Скоро ще се местим, но съм сигурна, че пак ще се срещнем, Кайе. Сигурна съм. Всичко хубаво.
Мич я чакаше пред ресторанта. Когато чу тежката дървена врата да хлопва, се обърна и й се усмихна.
— Обадих се на госпожа Хамилтън. Тя ще си има бебе.
— Много смело от нейна страна.
— Хората раждат от милиони години.
— Тъй де. Проста работа. Къде искаш да се оженим?
— Какво ще кажеш за Колумбия?
— Защо не в Моргантаун?
— Готово — кимна Кайе.
Малко по-нататък Мич й купи букет рози от една живописна цветарница. Заобиколиха пешком градския център и се приближиха към часовниковата кула и пилона с градското знаме. Точно зад него се издигаше сградата на съдебната палата. В една от канцелариите получиха формуляри за бракосъчетание и им обясниха къде да дадат кръвни проби.
— Такъв е щатският закон — добави служителката зад масивното дървено бюро. — Ще ви направят тест за сифилис, гонорея, СПИН, херпес, а отскоро и за АЧЕРВ. Преди няколко години се опитаха да забранят кръвните изследвания, но сега всичко се промени. Ще трябва да изчакате три дни, след което можете да се ожените в църквата или в градския съвет на, който и да било град от щата. Много красиви рози имате, госпожице.
— Май няма да си получим удостоверенията тук — промърмори Мич, след като излязоха. — Ще се провалим на тестовете.
Приседнаха на една пейка под сянката на дърветата. Кайе положи глава на рамото му.
Мич я погали по челото.
— Гореща си. Не ти ли е добре?
— Нищо повече от доказателство за нашата страст. Кайе се наведе, подуши цветята, а после — с първите капки на започващия дъжд — вдигна ръка и каза:
— Аз, Кайе Ланг, вземам теб, Мичъл Рейфълсън, за мой съпруг в това объркано и размирно време.
Мич втренчи очи в нея.
— Вдигни ръка — подсети го Кайе. — Ако ме искаш де.
Мич припряно вдигна ръка и хвана нейната.
— Искам да си моя съпруга, в огън и потоп, в богатство и нищета, в почест и забрава, пък дори и да нямат стая в странноприемницата за нас, амин.
— Обичам те, Мич.
— Обичам те, Кайе.
— Чудесно — кимна тя. — Вече съм твоя жена.
Когато напускаха Моргантаун, Мич се обърна към нея.
— Знаеш ли, наистина го вярвам. Вярвам, че се оженихме.
— Това е по-важното — рече тя и се притисна към него на седалката.
Същата вечер, в покрайнините на Кларксбърг, се любиха на тясното легло в тъмната мотелска стая с опушени тухлени стени. Върху тенекиения покрив в равномерен, успокояващ ритъм се сипеха едрите капки на пролетния дъжд. Дори не бяха свалили покривалото на леглото в нетърпението да се притиснат час по-скоро един към друг.