Вселената бе станала малка, ярка и много топла.
68.
Западна Вирджиния и Охайо
Дъждът започна да ги следва от Кларксбърг. Гумите на стария син буик топуркаха равномерно върху пътната настилка, а чистачките танцуваха като черни извиващи се камшици на предното стъкло. Кой знае защо, Кайе си спомни за стария фиат на Ладо по Военния път в Грузия.
— Все още ли ги сънуваш? — попита го Кайе.
— Прекалено съм изморен, за да сънувам — оплака се той.
— Интересно ми е какво ли е станало с тях.
Мич направи кисела гримаса.
— Изгубили са бебето и са умрели.
Кайе забеляза, че с нещо го е подразнила, и се отдръпна.
— Извинявай.
— Нали ти казах, че съм хахо. Мисля с носа си и се безпокоя за три мумии, умрели преди петнайсет хиляди години.
— Не си никакъв хахо. Както сме тръгнали, ще прекосим цяла Америка. Обаче едно нещо ни липсва — голямо космато куче. Някой пудел например.
— Това пък откъде ти хрумна?
— „Пътешествия с Чарли“ — рече Кайе. — Джон Стайнбек имал камион, който нарекъл „Росинант“. На пътешествие винаги вземал черния си пудел. После написал книга за това. Страхотна книга.
— И Чарли ли е участвал?
— Да, де.
— Е, тогава аз ще съм пуделът. Но Стайнбек едва ли е пътувал само седмица.
— И ние не бързаме за никъде — отвърна Кайе. — Искам пътешествието ни никога да не свършва. Мич, ти ми върна живота.
Западно от Атен, Охайо, спряха да обядват на малко червено павилионче. Местността бе хълмиста, покрита с ниски горички. В павилиончето бе мрачно и запушено, единствената светлина идваше от трепкащите неонови лампи на тавана. Нямаше кой знае какъв избор: Мич си поръча сандвич със сирене и наливна бира, Кайе взе същото, но вместо бира поиска чай. По радиото пускаха Гарт Брукс и Силей Салами. Готвачът зад щанда подскачаше в такт с музиката.
Когато излязоха, забелязаха край шосето трима небрежно облечени стопаджии — две момичета с черни поли и протрити сиви якета и момче с джинси и омазнен дъждобран. Свело глава досущ като кутре, момчето вървеше на няколко крачки след момичетата. Кайе седна в буика и ги погледна.
— Какво ли правят на шосето?
— Сигурно живеят наблизо.
Мич даде на заден и тъкмо щеше да излезе на паркинга, когато момчето размаха енергично ръце. Мич спря и свали прозореца. Отвън нахлуха ситни дъждовни капки, примесени с мирис на борова гора и изгорял бензин.
— Извинете, на запад ли отивате? — попита момчето. Имаше светлосини очи и бледо подпухнало личице. Изглеждаше уплашено и изморено, приличаше на слепено от пръчки под възголемите дрехи.
Двете момичета чакаха да видят какво ще стане. По-ниското, чернокосо, скри лицето си в шепи и надзърташе между пръстите като срамежливо дете.
Пръстите на момчето бяха мръсни, с почернели нокти. То забеляза, че Мич ги разглежда, и ги пъхна в джобовете си.
— Да — отвърна Мич.
— Много съжалявам, че ви безпокоя. Нямаше да ви спираме, ама в тоя дъжд страшно се измокрихме. Ако сте тръгнали на запад, ще може ли да ни вземете, а?
Отчаянието в гласа на хлапето трогна Мич. Въпреки това той се поколеба, но Кайе се обади:
— Кажи му да се качват.
— Ама може ли наистина? — попита учудено хлапето.
— Ако сте тръгнали на запад — отвърна Мич и посочи магистралата отвъд кръстовището.
— Всъщност къде отивате? — обади се Кайе, докато тримата се настаняваха отзад.
— В Синсинати — отвърна момчето. — Ужасно благодаря.
— Сложете си коланите — предупреди ги Мич.
Момичето, което си беше скрило лицето, нямаше още седемнадесет, русата й приятелка изглеждаше малко по-голяма. Мич неволно сбърчи нос — тримата не се бяха къпали от дни.
— Откъде сте? — продължи да разпитва Кайе.
— От Ричмънд — рече момчето. — Пътуваме на стоп, спим в гората или сред тревата. На Делия и Джейс не им понасяше много. Това е Делия. — Той посочи срамежливото момиче.
— А аз съм Джейс — добави равнодушно русокосата.
— Аз пък се казвам Морган — приключи момчето.
— Не ми изглеждаш пълнолетен — отбеляза Мич, когато излязоха на магистралата.