— Сигурна съм, че ще стане.
— Искам да работиш с всички сили. Не, не искам, а те моля, моля те като дъщеря, защото ти ще ми бъдеш дъщеря. Бъди за Мич уютното и тихо местенце, където той да намери покой. Изглежда твърд и напорист, но всъщност мъжете са много крехки и чупливи създания. Не го наранявай, не позволявай нещо да застане между вас. За мен Мич все още е малко момче. — В очите на Аби блеснаха сълзи и Кайе осъзна, докато стискаше ръката на възрастната жена, че тъгува по майка си след всичките тези години, откакто я бе изгубила, и че нищо не е било в състояние да затвори раната.
— Мич се роди много трудно — продължи Аби. — Раждах цели четири дни. Моето първо дете… жалко, че след това нямахме други. А сега съм изплашена… изплашена съм до смърт, макар да изглежда, че за мен и Сам вече няма нищо страшно.
— Ще се постарая на Мич да му е добре с мен — обеща Кайе.
— Живеем в ужасни времена — продължи Аби. — След време някой сигурно ще напише книга за тях, голяма, дебела книга. Надявам се само да е с щастлив край.
Същата вечер, когато си легнаха, Кайе се сети за теста за бременност, който си бе направила по пътя насам. Бяха спрели за малко в Юджийн и тя отскочи до местната аптека да си купи комплект. След това, за да си внуши, че взема правилно решение въпреки всичко, което ставаше по света, влезе в малката книжарница и си взе книгата на доктор Спок. Показа я на Мич, но не му показа комплекта за установяване на бременност.
— Всичко изглежда толкова нормално — промърмори тя, докато Мич тихичко похъркваше. — Изглежда толкова нормално и естествено. Мили Боже, нека е така.
72.
Сиатъл, щата Вашингтон/град Вашингтон
Когато стигнаха в Портланд, Кайе караше, а Мич спеше. Минаха по моста, отвъд който започваше щат Вашингтон, за кратко навлязоха под дъждовен облак, после отново изгря слънце. Кайе спря пред един мексикански ресторант, за да обядват — близо до градче, чието име така и не прочете. Беше неделя, пътищата бяха опустели.
Когато се върнаха в колата, тя положи глава на рамото на Мич и затвори очи. Беше топло, слънчевите лъчи играеха по лицето й. Чуваше се чуруликане на птички. Облаците следваха своя път от юг на север.
След като подремнаха, Кайе продължи да кара до Такома, където се смениха. Следващата спирка бе Сиатъл. Мич не проявяваше особено желание да й покаже веднага апартамента.
— Ако искаш първо да те разходя из града? — предложи той.
— Защо, толкова ли е разхвърляно? — засмя се тя.
— Чисто е. Но може да не ти…
— Не се тревожи. Не съм в критично настроение. Нямам нищо против да поогледам града.
— Ще ти покажа едно местенце, където ходех често, докато правех разкопки…
Заводският парк се простираше под един нисък хълм, от който се откриваше красива гледка към езеро Юниън. Беше засаден на място, където някога била промишлената зона на града, от която бяха останали само няколко оградени с мрежа ръждясали скелета и дебели газопроводни тръби.
Двамата с Мич влязоха в парка, хванати за ръце. Кайе смяташе, че паркът е грозен заради ръждясалите заводски останки и петната по тревата, но не каза нищо на Мич.
Седнаха на една малка полянка и се загледаха към кацащите върху езерото хидроплани. Освен тях двамата имаше само няколко жени и деца. Мич каза, че било доста празно за слънчев неделен ден.
— Хората вече избягват да се събират на едно място — отбеляза Кайе и в същия миг на паркинга се появиха няколко автобуса и спряха на ограденото с въжета място.
— Нещо се готви — каза Мич.
— Да не е по твой план? — засмя се тя.
— Не — отвърна той усмихнато. — Но може и да не си спомням след снощи.
— Всяка сутрин го казваш. — Кайе се прозя и се загледа в една яхта, която кръстосваше езерото.
— Осем автобуса. Интересно.
Цикълът на Кайе закъсняваше с три дни; а беше редовен, откакто бе спряла да взема противозачатъчни след смъртта на Сол. Когато си помисли за онова, което вероятно предстоеше, тя неволно стисна зъби.
— Десет автобуса, ехей, единадесет! — продължаваше да брои Мич. — Доста голямо сборище. — Той я погали по косата. — Тази работа не ми харесва.
— Не ми се става оттук. Толкова е приятно…
От автобусите заслизаха мъже и жени с кафеникави и зелени дрехи и започнаха да се придвижват на малки групи към хълма. Не бързаха особено. Четири жени носеха дървено колело, а неколцина от мъжете — дебела заоблена талпа.