— Жалко, че не можах да дойда по-рано. Извикаха ме направо от университетския център.
— Мисля, че всичко свърши още преди да дойда тук.
— Как се чувстваш?
— Гадно. Иначе съм здрава, но ми е неприятно.
— Къде е Мич?
— Казах му да вземе бебето. Плода де.
— Не прекаляваш ли с научния фанатизъм? — попита я Галбрейт съвсем добронамерено.
— Глупости — отвърна навъсено Кайе.
— Може да си в емоционален шок.
— Няма такова нещо. А и защо ми го взеха, без да попитат дали го давам? Трябва да го видя. Искам да разбера какво е станало.
— Това е първостадиен спонтанен аборт. Тук имаме представа как изглеждат — допълни меко Галбрейт и хвърли поглед към монитора. Беше включила на Кайе физиологичен разтвор.
Мич дойде с малка алуминиева тавичка, загърната с покривало.
— Щяха да го пратят в… — Той я погледна с пребледняло лице. — Не зная къде. Разкрещях се и…
Галбрейт ги изгледа. Личеше, че полага усилия, за да запази спокойствие.
— Кайе, това е просто един отхвърлен плод. Болницата ги праща в назначения от Работната група аутопсионен център.
— Тя е моя дъщеря — произнесе натъртено Кайе. — Искам да я видя преди да ми я отнемат. — Изведнъж почувства, че не може повече да сдържа сълзите си.
Галбрейт взе тавичката от Мич — той й я даде с видимо облекчение — и зачака Кайе да се успокои.
— Моля те — произнесе между хлиповете Кайе и Галбрейт сложи тавичката в скута й.
Мич извърна глава, когато Кайе дръпна покривалото.
Положена върху легло от ситно натрошен лед, в малка найлонова торбичка с капаче, не по-голяма от лабораторна мишка, лежеше нейната междинна дъщеря. Нейната дъщеря. Същата, която Кайе бе отхранила в утробата си.
За миг й се стори, че ще й прилошее отново. Тя плъзна пръст по телцето в торбичката и спря на късия извит гръбначен стълб под тъничкия амнион. Погали сравнително голямата, лишена от лице главичка, намери цепките на очите, бръчицата, представляваща недоразвитата уста, пъпките, където трябваше да са ръцете и краката. Малката виолетова плацента лежеше под амниона.
— Благодаря ти — прошепна Кайе на плода.
После покри тавичката. Галбрейт посегна да я вземе, но Кайе не й позволи.
— Нека остане при мен още няколко минутки — рече тя. — Искам да се уверя, че няма да е самичка. Където и да отива.
Галбрейт дойде при Мич в чакалнята. Той седеше, стиснал главата си с ръце, под картина с пастелен морски пейзаж.
— Май трябва да пийнеш нещо — бе първият й коментар.
— Кайе още ли спи? — попита Мич. — Исках да съм с нея.
Галбрейт кимна и каза:
— Можеш да влезеш по всяко време. Прегледах я. Интересуват ли те подробностите?
— Моля те, спести ми ги. И без това не съм на себе си… Извинявай.
— Няма нищо. Тя е смела жена, която мисли, че знае какво иска. Освен това все още е бременна. Вторичният зародиш вече е заел позиция. Няма родова травма, нито опасно кървене, изхвърлянето беше като по учебник, ако някой реши да пише учебник за тези неща. В болницата направиха биопсия — несъмнено се касае за първостадиен АЧЕРВ-аборт. Хромозомният брой беше потвърден.
— Петдесет и две? — попита Мич.
Галбрейт кимна.
— Както при останалите. Би трябвало да са четиридесет и шест. Става въпрос за сериозна хромозомна аномалия.
— Или за нова степен на нормалното — поправи я Мич.
— Да се надяваме, че си прав. След няколко месеца ще разполагаме с нови данни.
— Не зная как се чувстват жените след подобен инцидент. Какво трябва да й кажа?
— Остави я да се наспи. Когато се събуди, й кажи, че я обичаш и че тя е храбра и неповторима. Преживяното ще й се стори като лош сън.
— А какво да й кажа, ако и следващата бременност свърши по този начин?
Галбрейт въздъхна и каза:
— Нямам представа.
Докато Мич приключваше с попълването на картона за изписване, Кайе си сгъна нощницата, прибра я в шкафчето, след това влезе в банята да си вземе четката за зъби.
— Всичко ме боли — оплака се тя.
— Ако искаш, ще взема количка — предложи Мич. Вече беше при вратата, когато Кайе се показа от банята и му махна да спре.
— Мога да вървя. Чувствам се много по-добре. Но, Мич… петдесет и две хромозоми. Как ми се иска да разбера какво означава това.
— Има време — успокои я той.