— И ти си готов да го следваш?
Огюстин неохотно кимна.
— Да отвличаш и затварящ болни бебета?
— Знаеш, че това е научен въпрос.
Шоубек подсмръкна.
— Давате гласност на изявленията на пет-шест вирусолози, които твърдят, че бебетата са разпространители на древна зараза. Но трийсет други заявяват открито, че това е фалшива тревога.
— Нито толкова известни, нито с подобно влияние.
— Торн, Махи, Мондави и Бищоп, Марк.
— Франк, винаги слушам инстинктите си. Не забравяй, че това е и моя област.
Шоубек се намести на стола.
— Какви станахме сега, дребни тирани? Лицето на Огюстин позеленя.
— Благодаря ти, Франк.
— Обществото започва да се обръща срещу майките и техните неродени деца. Ами ако тези дечица са умни? Колко време ще им е нужно, докато ни го върнат, Марк? И какво ще стане тогава?
Огюстин не отговори.
— Зная защо президентът е отказал да се срещне с мен — продължи Шоубек. — Ти му казваш това, което иска да чуе. Той се бои, положението е неспокойно, затова е избрал някакво решение и ти си го подкрепил. Това не е наука, а политика.
— Президентът е съгласен с мен.
— Както и да го наречеш — двайсети юли, подпалването на Райхстага, това не ви развързва ръцете.
— Ние ще оцелеем — това е най-важното сега. Да запазим най-силния коз.
— Не — вдигна ръка Шоубек. — По-скоро ще се погрижите, като раздадете картите, да запазите всички козове за себе си.
Огюстин гледаше право пред себе си.
— Наричат го „първородния грях“. Знаеш ли?
— Чух го.
— Заслушай се в някое религиозно предаване по радиото — сега ги има много. Пат Робъртсън уверява слушателската си аудитория, че тези чудовища са последното Божие изпитание преди да се въздигне Царството небесно. Казва, че ДНК се опитвала да се пречисти от натрупаните грехове и да… как го беше формулирал, Тед?
Помощникът се надигна.
— Да ни прочисти от греховете преди Господ Бог да обяви Деня на Страшния съд.
— Тъй де.
— Франк, все още не контролираме и ефира. Не можеш да ме държиш отговорен…
— Половината от известните телевангелисти заявяват, че новородените деца са дяволски изчадия — продължи набрал скорост Шоубек. — Родени със знака на Сатаната, еднооки и покрити с козина. Някои — според него — дори имали копита.
Огюстин поклати натъжено глава.
— Сега те са в твоя отбор — продължи Шоубек и махна с ръка на помощника. После стисна патериците и се надигна. — Утре сутринта ще си подам оставката. От Работната група и НЗИ. Не мога да търпя повече ширещото се невежество — моето, или на всеки друг. Исках първо да кажа на теб. Дано успееш да събереш достатъчно сили.
След като Шоубек си тръгна, Марк се изправи до бюрото. Дишаше учестено. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели. Бавно, не без усилие, той овладя чувствата си и си възвърна самообладанието.
— Пилците се броят наесен — промърмори той.
79.
Сиатъл
Извадиха и последните два кашона от апартамента на Мич и ги сложиха върху снега. Кайе настояваше да носи поне малките, но Мич и Уендъл й забраниха. Още сутринта бяха смъкнали по-тежкия багаж и го бяха натоварили в големия покрит камион.
Когато приключиха, Кайе се качи в кабината до Мич.
— Сбогом, ергенски дни — пропя тя.
Мич се засмя.
— Близо до къщата има ферма за елхи — обади се Уендъл. — Оттам ще ви вземем пътем коледно дръвче. Ще изберем най-хубавото.
Новият им дом, заобиколен от ниски храсти и дръвчета, беше недалеч от градчето Снохомиш. Рамките на прозорците бяха боядисани в зелено, просторната веранда бе скрита от висока стена. Къщата даваха под наем родителите на Уендъл, които бяха живели тук четиридесет и две години.
Уговориха се да запазят в тайна смяната на адреса.
Докато мъжете разтоварваха камиона, Кайе направи сандвичи и прибра кутиите бира в хладилника. После, когато влезе в празния, притихнал хол, я завладя странно спокойствие.
Уендъл донесе от всекидневната лампа и я сложи на масата. Кайе му подаде бира. Той отпи голяма глътка и кимна с благодарност.
— Казаха ли ти?
— Кой? Какво да ми кажат?
— Моите родители. Че съм се родил тук. Това е била първата им къща. — Той махна с ръка. — Като малък обичах да изнасям микроскопа на баща ми в градината.