— А ти? Какво те накара да смениш обучението?
— Нямах си вяра — отвърна простичко Кайе.
Бек кимна.
— Без броня значи. Е, надявам се да ни помогнеш с каквото можеш. Само с теб разполагаме за момента. — След което й пожела лека нощ и се затътри нагоре по тясното стълбище.
Кайе остана на масата още няколко минути, след това излезе, застана на тясната гранитна площадка пред павираната улица и пое с пълни гърди влажния хладен нощен въздух. Съвсем ясно виждаше заснежените планински върхове над покривите на отсрещните къщи — сякаш бе достатъчно да протегне ръка, за да ги докосне.
Събуди се загърната в чаршафи, които не бяха прани от доста време. Върху възглавницата имаше косми, които очевидно не бяха нейни. Стаята бе с повехнали тапети, освен малкото дървено легло имаше стол и дъбова маса до тесния прозорец. В Тбилиси имаше модерни хотели, но Горди беше встрани от туристическите маршрути и твърде далече от Военния път.
Тя скочи от леглото, наплиска си лицето и нахлузи дънките и блузата. Тъкмо посягаше към масивното резе, когато на вратата се почука и Бек я повика. Тя отвори и премигна все още сънено.
— Гонят ни от града — обяви той смръщено. — Настояват до утре заранта всички да се приберем в Тбилиси.
— Защо?
— Не ни искат тук. Дошли са войници от редовната армия, за да ни ескортират. Казах им, че си цивилен съветник и не си член на нашата група. Не ги интересувало.
— Божичко! — възкликна Кайе. — Откъде тази внезапна промяна?
— Мисля, че я дължим на сакребулото, местното величие. А може да идва и отгоре.
— Грузия, страната на демократичните промени — подметна Кайе. Повече се тревожеше обаче дали всичко това няма да повлияе на работата й в института.
— Аз също съм изненадан — призна Бек. — Настъпили сме някого по мазола. Моля те, събери си багажа и слез във фоайето.
Той се обърна да си върви, но Кайе го спря.
— Има ли телефон?
— Не зная — отвърна той. — Ако искаш, можеш да ползваш нашите сателитни телефони.
— Благодаря. Само че доктор Дзакели вече се е прибрал в Тбилиси. Не е удобно да го връщам чак дотук.
— Ще те откараме до Тбилиси — обеща Бек. — Ако искаш да идеш там, разбира се.
— Точно там искам да ида — каза Кайе.
Няколко бели черокита с надписи „ООН“ сияеха ослепително на площадчето пред хотела. Кайе ги разглеждаше лениво през прозореца на фоайето, докато чакаше съдържателната на хотела да донесе един допотопен черен бакелитов телефон и да го включи. Вдигна слушалката, допря я до ухото си, сетне я подаде на Кайе. Не се чуваше никакъв сигнал. Още само няколко години и Грузия щеше уверено да застигне другите страни в двайсет и първи век. Засега обаче все още имаше не повече от неколкостотин линии към външния свят и всички повиквания минаваха през Тбилиси.
Съдържателката се усмихна нервно. Беше разтревожена още от мига, когато се появиха.
Кайе изнесе сака си навън. Останалите вече се бяха събрали: шестима мъже и три жени. Кайе застана до канадката Дойл и до Хънтър, който й подаде сателитния телефон.
Кайе първо се свърза с Тбилиси, за да се чуе с Тамара Мирянишвили, която отговаряше за нея в института. След няколко неуспешни опита най-сетне установи връзка. Тамара изрази съчувствие, призна, че няма представа каква може да е причината за този неочакван поврат в събитията, и каза, че Кайе е добре дошла да се върне в института и да остане още няколко дни.
— Жалко, че ви гонят оттам — приключи тя. — Нищо, ела си, тук ще те развеселим.
— Да се е обаждал Сол? — попита Кайе.
— Даже два пъти. Каза да провериш за биофилмите. По-специално какво е взаимодействието между тях и фагоцитите, след като бактериите бъдат опитомени.
— А ти ще ми кажеш ли? — попита Кайе.
В отговор Тамара се разсмя.
— Трябва ли да ти издаваме всичките си тайни? Кайе, скъпа, още не сме сключили договор!
— Сол е прав. От това ще излезе нещо голямо — призна Кайе. Дори в най-трудните моменти Сол винаги бе в крак с последните открития в науката.