— Да, така е — закима Джек. — Няма за какво да тъгуваме. Тя си свърши работата.
— Правителството няма право да идва в земите на племената — заобяснява Сю. — Не ги пускаме там. Ако вземат много да ви досаждат, можете да дойдете при нас. И преди сме ги гонили.
— Това е направо чудесно — разцъфна Ейлийн.
Но Джек се оглеждаше обезпокоено в сумрака.
— Толкова е трудно, когато не знаеш какво да мислиш. Ще ми се духовете да бяха по-разбрани.
— Ще ни помогнеш ли, Кайе? — попита Сю. — Ти знаеш много повече.
— Ще се опитам — обеща Кайе.
Сю погледна колебливо Мич.
— Знаеш ли, аз също сънувам. Сънувам за новите деца.
— Разкажи ни съня си — помоли я Кайе.
— Твърде лично е, миличка — поклати глава Мич. Сю сложи ръка на рамото му.
— Благодаря ти за разбирането. Не само е лично, но понякога и страшно.
Появи се Уендъл, с кашон под мишница.
— Хайде, размърдайте се. Кой ще подрежда коледните играчки?
80.
Корпус 52, Националният здравен институт, Бетезда
— Ето програмата за срещите през следващите две седмици — каза Флорънс Лейтън и подаде на Огюстин сгънат на две лист. Списъкът непрестанно растеше — днес следобед трябваше да се срещне с губернатора на Небраска и ако му остане време — с финансовите съветници.
А в седем часа бе уговорил вечеря с красива жена, която не даваше пукнат грош за това, че е известен, нито за репутацията му на неуморим работохолик. Марк Огюстин разкърши рамене и плъзна пръст надолу по списъка, което бе неговият начин да покаже на госпожа Лейтън, че го е одобрил.
— И още нещо — добави тя. — Отвън има един журналист, който настоява да се срещне с вас. Даде си визитната картичка.
Огюстин се наведе и погледна името. На лицето му се изписа любопитство.
— Познавате ли го? — попита го тя.
— Той е репортер. Пише предимно за научни открития, предпочита горещи теми.
— Да го поканя ли?
— Защо пък не? — Той повдигна рамене.
— Да ви донеса ли кафе?
— Той ще иска чай.
Огюстин подреди бюрото и прибра книгите, които бе оставил отгоре. Не искаше гостът да разбере какво чете. Първата книжка бе тъничка монография: „Подвижните елементи като източници за геномно обновяване при тревите“. Втората бе нашумял роман от Робин Кук, току-що публикуван, посветен на внезапна епидемия с нов и непознат микроорганизъм, пристигнал вероятно от космоса. Огюстин обичаше романи с подобна тематика, но напоследък нямаше много време за тях.
Когато Оливър Мъртън влезе, той се изправи усмихнат.
— Радвам се да ви видя, господин Мъртън.
— Благодаря ви, че ме приехте, доктор Огюстин — отвърна Мъртън. — Отвън здравата ме преджобиха. Взеха ми дори бележника.
— Времената са трудни — опита се да се извини Огюстин. — Сигурен съм, че имате нещо интересно за казване.
— Правилно. — Мъртън погледна към госпожа Лейтън, която бе влязла с две чаши върху поднос.
— Чай, господин Мъртън? — попита тя.
Мъртън се усмихна смутено.
— Всъщност предпочитам кафе. Последните няколко седмици бях в Сиатъл и отвикнах от чая.
Госпожа Лейтън се изплези на Огюстин и се върна да налее кафе.
— Бива си я — отбеляза Мъртън.
— Двамата преживяхме някои трудни моменти — съгласи се Огюстин. — Доста трудни моменти — подчерта той.
— Предполагам. Но първо — поздравления, задето успяхте да отложите конференцията на Вашингтонския университет, посветена на АЧЕРВ.
Огюстин го погледна учудено.
— Чух, че е работа на НЗИ — допълни Мъртън. — Информация от наши собствени източници.
— Това е новина за мен.
— Нищо, ще я проведем в един мотел, близо до студентското градче. Тясно е, но има френски ресторант с чудесна кухня. Щом ще сме преследвани от закона бандити, защо да не си доставим малко удоволствие?
— Не разбирам какво общо има всичко това с мен, но ви желая успех.
Мъртън продължаваше да се хили предизвикателно.
— Тази сутрин научих от професор Брок, че имало доста съществени промени в състава на групата, която работи с двете мумии в Инсбрукския институт. Комисията, провела вътрешна проверка, е стигнала до заключението, че са били игнорирани ключови факти, което е довело до сериозни научни пропуски. Хер професор Брок е бил повикан по спешност в Инсбрук. В момента пътува натам.