Тя свърши с прането и се отпусна на леглото.
— Когато мърда така, все си мисля, че е започнало раждането.
Мич се наведе и сложи длан върху корема й.
— Доста помръдва тая вечер.
— Сигурно е щастлива — прошепна Кайе. — Усеща, че си тук. Изпей й някоя песен.
Мич я изгледа сериозно, въздъхна и запя своята версия на песничката „АБВ“.
— „Ах, бум, въх, гръм, друм, ейя, жум, зумма, и-и, йола-кола, лола…“
Кайе се разсмя.
— Тя е съвсем сериозна.
— Харесва й.
— Баща ми обичаше да ми я пее. Фонетична азбука. Подготвяме я за живота. Знаеш ли, започнах да чета още на четири…
— Пак рита! — прекъсна го Кайе.
— Не, не рита.
— Кълна се, че рита!
Кайе намираше някакъв особен уют в малката каравана. Беше окачила в холчето картините на майка си. Имаха храна и покрив над главите, нощите бяха топли, само дните понякога бяха горещи, но Кайе ходеше да помага на Сю в административната сграда, където имаше климатик. През това време Мич скитореше из околните хълмове с мобилен телефон в джоба. Понякога се срещаше с Джек и другите бъдещи бащи. Денем Кайе тъгуваше по него, но нощите й бяха най-щастливите в живота.
Тя знаеше, че бебето ще е здраво. Усещаше го. Когато Мич допя песента, тя вдигна ръка и го докосна по маската. Той не трепна, не се дръпна, както правеше през първите седмици. Сега вече маските им бяха много по-удебелени и потъмнели по края.
— Знаеш ли какво искам да направя? — каза Кайе.
— Какво?
— Искам, когато му дойде времето, да се скрия в някоя тъмна дупка.
— Като котка?
— Точно така.
— Мога да си го представя. Никаква модерна медицина, мръсен под, първобитни условия.
— И кожен колан между зъбите. Така е раждала майката на Сю. Преди да си построят клиниката.
— А мен пък баща ми ме е израждал — припомни си Мич. — Камионът ни затънал в калта. Майка ми била в каросерията. Да знаеш колко често му го натякваше.
— На мен обаче не ми каза! — засмя се тя.
— Нарича го „трудното раждане“.
— Май не сме чак толкова далеч от древните времена — въздъхна Кайе и се пипна по корема. — Мисля, че с песента си я приспа.
На следващата сутрин, когато Кайе се събуди, езикът й бе надебелял. Тя скочи от леглото, побутна Мич и отиде в кухнята да пие вода. Почти не можеше да говори.
— Миш! — извика.
— Кур?
— Ка’о ни ста’а?
— Куо?
Тя седна на леглото и му се изплези.
— Це’ият е в ко’ички.
— Мо’а съ’о.
— Си’урно е свъ’зано с маските.
Само един от четиримата бъдещи бащи можеше да говори този следобед на срещата в клиниката. Всъщност срещата така и не се получи. Един от лекарите ги прегледа внимателно, но не можа да им постави диагноза. Сигурен беше, че не става въпрос за инфекция.
Майките също имаха корички на езиците.
Кайе и Сю пазаруваха заедно в малкия супермаркет на резервата. Хората ги гледаха втренчено, но не казваха нищо. Служителите в казиното също понякога недоволстваха зад гърба им, но единствено Беки, старицата от племето на каюсите, си позволяваше да се изказва на събранията.
Кайе и Сю се бяха уговорили първа да ражда Сю.
— Не мо’а повече да чакам — оплака се Сю. — Дз’ак съ’о.
86.
Кумашка област, Източен Вашингтон
Мич отново бе там. Всичко започна постепенно, като в мъгла, после се превърна в страховита реалност. Всички негови спомени за личността Мич бяха прилежно подредени и прибрани в някакво ъгълче на съзнанието. Последното, което бе направил като Мич, бе да опипа лицето си и да дръпне дебелата маска, под която се криеше пухкава розова тъкан.
А след това отново се озова сред ледове и нащърбени скали. Жената, превита от болка, огласяше скалите с оглушителните си крясъци. Той изтича напред, после се върна при нея и й помогна да се изправи, като през цялото време фъфлеше неразбрано, защото гърлото и езикът му бяха подпухнали, ръцете му бяха покрити с рани от боя долу при езерото — и той ги мразеше, ненавиждаше ги заради дюдюканията и подигравките, докато размахваха сопите си и му крещяха с изкривени от злоба лица.