Младият ловец, който бе забил пръта си в корема на жената, беше мъртъв. Беше го повалил на земята и го бе удрял по главата, докато стенанията му утихнаха, но беше късно — от раната в корема на жената шуртеше тъмна кръв. Отнякъде се появиха шаманите и се опитаха да разгонят тълпата с напевни викове, сред които се различаваха мрачни проклятия.
Той отведе жената в колибата и се помъчи да я успокои, но болката й бе твърде силна.
След това заваля сняг. Той чу виковете, чу да оплакват убития ловец и разбра, че времето им е изтекло. Семейството на убития щеше да им поиска сметка. Вероятно щяха да помолят за разрешение стария Човекобивол. Старият Човекобивол не обичаше хората с маски, нито техните плосколици деца. Все се оплакваше, че плосколиците щели да прогонят хората му обратно в планината, че собствените им жени ги предавали и раждали тези изчадия.
Той изнесе жената от колибата, мина по дървото до брега и наостри уши да чуе виковете на преследвачите. Човекобивол ги призоваваше към мъст. Преследването беше започнало.
Използваше пещерата, за да складира храна. Вътре беше хладно и убитата плячка се съхраняваше по-дълго. Държеше там зайци, лалугери, корени — припаси, с които да се храни жената, докато той е на лов. Инак тя нямаше да изкара дълго с онова, което й даваха в селото. Останалите жени, с техните постоянно гладни деца, отказаха да се грижат за нея, когато коремът й порасна.
Нощем се качваше до пещерата и се връщаше незабелязано със скрития горе улов. Обичаше я толкова много, че понякога му се искаше да завие, да се затъркаля по земята и да стене. Не можеше да повярва, че е зле ранена, въпреки кръвта, от която бяха подгизнали кожите й.
Докато я носеше нагоре, тя вдигна глава и го погледна умолително, призовавайки го с напевния си глас, който наподобяваше ромона на планинските потоци през пролетта. Сега гласовете и на двамата приличаха на детски, не на възрастни.
Веднъж той се бе притаил недалеч от ловния лагер на плосколиците и ги бе наблюдавал, докато пееха и танцуваха около огромния лагерен огън. Гласовете им бяха тънки и звънливи, съвсем детински. Може би сега той и жената щяха да се превърнат в плосколици и да идат да живеят при тях, докато се роди детето им.
Стъпи в мекия пухкав сняг и краката му потънаха до глезените. Жената се бе успокоила, спеше. От време на време се провикваше болезнено насън. От тялото й се вдигаше пара и миризма на ранено животно.
Изкатериха първата скална тераса — беше хлъзгава, заради топящия се сняг. Тръгнаха по склона, след това се спуснаха надолу. Той се подхлъзна и падна, но не изпусна жената. Изправи се на дъното на долчинката, огледа се, за да се ориентира по плоските стени, и изведнъж се зачуди защо всичко му изглежда така познато, като нещо, което е упражнявал отново и отново с ловците-учители и по време на ловния сезон за кози.
Хубави времена бяха тогава. Спомни си за тях, докато носеше жената по тясната пътека.
Те бяха силни и страховити мъже, тези ловци-учители, които срещна за първи път заедно с баща си. Телата им бяха покрити с белези, кожите — скъсани, неподдържани, косите им — чорлави, спуснати надолу. Нямаха свое село, нито закони, които да спазват, а се местеха от едно селище към друго и организираха хората да ловуват планински козли, елени или мечки. Някои мърмореха, че ходели и при плосколиците и също ги подготвяли за ловния сезон, и наистина, някои от ловците-учители можеше да са плосколици, скрили лицата си под гъстата четинеста козина. Но кой би посмял да ги изпита? Дори Човекобивол не дръзваше да го стори. Защото след идването на ловците всички се хранеха добре, жените стържеха кожите на убитите животни, смееха се високо, дъвчеха по цял ден кисели треви, а после пикаеха по кожите, за да омекнат и да се щавят по-лесно. Беше забранено да се ловуват едри животни без помощта на ловците-учители.
Най-сетне стигна входа на пещерата. Жената стенеше едва чуто, в ритъм с неговите полюшвания. Той погледна назад. Върху снега се виждаха стъпките им и тъмни капки кръв.
Вече знаеше, че с тях е свършено. Приведе се да се промуши през отвора и положи жената върху кожата, която бе оставил на пода, за да реди върху нея дребната си ловна плячка. След това излезе навън да вземе изсъхнала трева и съчки от мястото, където ги бе скрил. Надяваше се, че жената няма да умре, докато го няма.