О, Божичко, нека се събудя. Не искам да виждам това.
Събра достатъчно съчки да запали малък огън, върна се в пещерата и ги подреди до жената. Да се пали огън бе мъжка работа. Жената все още спеше. Когато се измори да върти клечката с дланите си, а нямаше и следа от пушек, той извади кремък и го удари в скалата. Едва третата искра падна върху изсушената трева и я подпали. Той се наведе и раздуха пламъчето. И изведнъж Слънчевата птица отвори очи и разпери оранжевите си криле. Мъжът добави съчки.
Жената отново изстена, претърколи се по гръб и му каза със звънливия си глас да си върви. Време било да ражда детето. Това било женска работа. Той не й обърна внимание. Готов бе да й помогне в раждането.
Беше мъчително и жената често надаваше болезнени писъци, а той се питаше дали е останал живец в нея, след като бе изгубила толкова много кръв, но бебето се роди бързо.
Моля ви. Оставете ме да се събудя.
Той вдигна бебето и го показа на жената, но очите й бяха затворени, а косата й бе засъхнала върху челото. Бебето нито плачеше, нито мърдаше.
Той го остави на пода и блъсна с юмрук скалната стена. Пискливият му глас отекна в пещерата. Мъжът се сви до жената, която не помръдваше, и се опита да я сгрее с тялото си. Кухината се изпълваше с дим, а Слънчевата птица бавно прибираше криле и се готвеше да заспи.
Бебето щеше да е негова дъщеря, върховен дар от Майката на сънищата. Бебето не изглеждаше различно от останалите бебета в селото, макар че нослето му бе по-малко и брадичката му стърчеше напред. Вероятно ако беше пораснало, щеше да прилича на останалите плосколици. Опита се да запълни отвора в тила на бебето със суха трева. Помисли си, че може би там го е ударил върхът на заострения прът. Смъкна от себе си коженото наметало и уви новороденото в него, след това го отнесе във вътрешността на пещерата.
Когато се върна при жената, тялото й бе изстинало като камък. Той нагласи ръцете и краката й, разпилените й кожени дрехи, обели нагоре почти изсъхналата маска и надзърна в незрящите й, широко отворени очи.
Надяваше се повелителите на сънищата от нейното семейство да се съюзят с повелителите на сънищата от неговото. Той самият би се радвал, ако двамата се озовяха заедно в страната на сънищата. Може би там той и жената щяха да открият своето бебе. Известно бе, че повелителите на сънищата са склонни да правят всякакви добрини.
Постепенно се унесе в дрямка. Забрави всичко, дори омразата. Беше се вторачил в мрака, зад който се бе скрило лицето на жената, и й шепнеше нежни думи, сякаш с тях можеше да вдъхне живот на Слънчевата птица. Топлината го обгърна. Беше толкова хубаво, че не се налагаше да се движи.
И тогава в пещерата нахлу баща му и произнесе истинското му име.
Облечен само по гащи, Мич излезе пред караваната и се загледа към звездите над Кумаш. Подсмръкна тихо. В ранната утрин въздухът бе студен и влажен. Потта по лицето му изстиваше бавно и той неволно потрепери от студ. Кожата му бе настръхнала. Откъм храсталаците долетя уплашен вик на птица.
Кайе бутна замрежената врата, слезе по стълбичката и застана до него. Беше само по нощница.
— Ще настинеш — каза той и я прегърна през раменете. Отокът на езика му бе преминал преди няколко дни. Само от лявата страна бе останала някаква странна коричка. Въпреки това вече можеше да говори.
— Заради теб леглото е подгизнало от пот — отвърна тя. — Кошмари?
— Най-лошият възможен. Мисля, че беше последният.
— Все същите ли са?
— Винаги са различни — рече той.
— Джек сигурно ще иска да ги чуе с подробности.
— А ти не искаш ли?
— Амии — поколеба се тя. — Мич, тя е неспокойна. Поговори й.
87.
Кумашка област, Източен Вашингтон
Контракциите на Кайе вече следваха на равни интервали. Мич се обади, за да се увери, че в клиниката всичко е готово и че доктор Чембърс, тукашният педиатър, е на път от тухлената си къща в северния край на резервата. Докато Кайе прибираше багажа си в голямата платнена торба, Мич отново опита да се свърже с доктор Галбрейт, но отговаряше само телефонният й секретар. — Сигурно пътува насам — извика той, без да пуска слушалката. Не беше изключено полицията да не пусне Галбрейт в резервата, но и за това бяха помислили. Джек и двама от хората му щяха да я вземат от града и да я прекарат по задните пътища.
Мич извади малката цифрова фотокамера, която неведнъж бе използвал, за да прави снимки от местата на разкопките, и провери дали батерията е заредена.