Сю подаваше на Кайе ледени кубчета. Двете разговаряха, събрали глави. Мич реши да не им пречи и излезе в преддверието. Флуоресцентните лампи сияеха със студена светлина.
— Нещо май си ядосан — подхвърли Джек.
— Почти му подписаха смъртната присъда — отвърна Мич с разтреперан глас.
— Знаеш ли, двамата със Сю се чудим дали да не ражда вкъщи. Никакви доктори.
— Той каза, че може да е опасно.
— Сигурно. Но ние и друг път сме го правили.
— Кога? — попита Мич.
— В твоите сънища. Мумиите — преди хиляди години.
Мич приседна на облегалката на дивана.
— И тогава времената не са били щастливи.
— Я ми разкажи — подкани го Джек.
Мич му разказа подробно за сънищата. Джек го слушаше внимателно.
— Този, последният, е доста неприятен — отбеляза той. — Няма да го разказвам на Сю.
— Кажи й нещо успокояващо — посъветва го Мич.
— Знаеш ли, и аз се опитвах да сънувам, просто за да разбера какво трябва да правя — каза Джек. — Но ми се привиждат само болници и уплашени доктори, които сочат Сю с пръст. — Той се почеса по веждата. — Никой не е достатъчно стар, за да знае какво трябва да правим. Дядо ми каза, че духовете също били объркани. Не помнели подобно нещо.
— Това са глупости, Джек — измърмори уплашено Мич.
Излегната по гръб, Кайе гледаше как доктор Чембърс поставя феталния монитор. Равномерното писукане на апаратчето до леглото й действаше успокояващо, даваше й някаква сигурност.
Мич се върна със сладолед и разви хартията. Тя го взе с благодарност.
— Нито следа от Галбрейт — съобщи той.
— Ще се справя — успокои го тя. — Вече съм на пет сантиметра. Толкова много хора заради едно раждане…
— Раждане, ама какво. — Мич застана зад нея и започна да й масажира ръцете, после се прехвърли на раменете.
— Майката на всички майки — промърмори тя, но се сви, когато настъпи поредната контракция. Беше изсмукала сладоледа и му подаде пръчката. — Още един, ако обичаш.
Кайе вече бе изучила в подробности всеки сантиметър от тавана. Надигна се внимателно от леглото и направи няколко крачки из стаята, като се придържаше за перилата на стената; кабелите на монитора се изопнаха след нея. Косата й бе разчорлена, очите й смъдяха. Излезе в преддверието и Мич вдигна глава от списанието, което четеше. Кайе му кимна, застана до умивалника и си наплиска лицето.
— Добре съм.
— Направо ще пощурея — оплака се той.
— И двамата не искаме това да стане — отвърна тя, върна се при леглото, седна и си пое бавно дъх. Чембърс им бе казал, че ще се върне до час. Влезе Мери Хенд — с филтриращата маска приличаше на високотехнологичен боец, подготвен за газова атака — и смъмри Кайе да легне. След това я прегледа.
— Все още си на пет сантиметра, но нещата изглеждат добре. Дръж се. Скоро ще си имаш бебче. — Гласът й звучеше приглушено иззад маската.
Кайе се смръщи от болката в гърба. Помисли си, че нещата могат съвсем скоро да тръгнат на зле, тя да умре, бебето да се роди живо, но без майка, а Огюстин да се окаже правият. „Защо науката е безсилна?“ — запита се тя.
Когато отново отвори очи, Мич дремеше на стола.
— Мич — повика го тя, но той не се събуди. Кайе се огледа за Мери Хенд, но акушерката бе излязла. Мониторът писукаше учестено и от страничния процеп се нижеше милиметрова хартия. — Мич!
Той се сепна и подскочи. Дотича при нея и й помогна да отиде до тоалетната. Искаше й се да си изпразни червата, преди да започне раждането, но тялото й отказваше да се подчини на желанията й. Сега то командваше, а тя трябваше само да изпълнява. „Аз съм моето тяло — рече си тя. — Умът е само илюзия. Плътта е объркана.“
Мич крачеше из тясното преддверие, стиснал картонена чаша с кафе. Една от флуоресцентните лампи потрепваше. Очите го боляха. „Трябва да се скрием в пещерата — повтаряше някой в ума му. — Да изпадне в хибернация и да роди, докато спи. Така правели мечките. Те растат дори когато спят. Много по-добре от нас.“